Завладяването на Балканския полуостров от османските турци в края на ХІV век, променя из основи обективната среда, при кято се формират и развиват народностните добродетели в характера на българите. Около тази фундаментална проблематика на народознанието обаче си съперничат четири различаващи се подхода свързани с изясняването на тенденциите и новостите в българската народностна характерова проблематика. Каква е тяхната същност?
Първо, съществува една максимално песимистична теза. Нейните привърженици създадоха теорията за така наречените „тъмни векове” в българското народностно развитие. След завоеванието била преустановена напълно появата на каквито и да било позитиви в характеровата еволюция на българите. Българският народностен характер деградирал напълно, непрестанно, безвъзвратно и фактически загубил напълно своите цивилизационни компоненти. Основоположник на тази теза е проф. Марин Дринов, който я лансира през през ХІХ век - епохата на Възраждането.
Второ, пълен антипод на горното схващане е теорията разработена от професор Христо Гандев за така нареченото „здравото българско славянско средновековие”. Привържениците и приемат, че от началото на ХV век деструкция в българския народностен характер има. Но тя се наблюдава само около десетилетията непосредствено след завоеванието. Когато стихията на разрушението е най-мащабна и безпощадна. Постепенно обаче, самите интереси на новосъздадената Османска империя наложили „българите да бъдат оставени на спокойствие”, за да са сигурни данакоплатци. Това позволило на българите постепенно да да се съвземат и да възстановят някои от своите характерни славянско-православни характерови компоненти; още повече че намаляло деструктивното действие на богомилската проповед, която раздвояваше българското мислене /а и характер/ до 1393година; след като войните били изнесени към Централна Европа българите постепенно се стабилизирали икономически; това също повдигнало и самочувствието, а и възможностите им, да сътворят елементите на онова, което професор Гандев нарича „здраво българско славянско средновековие” като фундамент на българския народностен характер.
Трето – това е турската националистическа теза по тази проблематика. Нейните автори издават планини от литература, в която се доказва, че налагането на османската имперска власт издигнала рязко, на качествено ново равнище цивилизацията на Балканите. Защо? Внесен бил голям ред в отношенията между народностите, населяващи Балканския полуостров; създаден бил огромен икономически пазар, който стимулирал развитието на балканската икономика; османците донесли на Балканите и новата – ислямската цивилизация, която се превърнала в допълнителен градивен елемент и позитивен фактор в характеровото развитие на балканските православни християни – в това число и на българите и пр.
Четвъртата теза по наше мнение е най-правилна. Тя се стреми да избегне крайностите на трите споменати. И приема, че процесът свързцан с характеровото развитие на българите след края на ХІV-ти не е „някаква праволинейна реалност”. Такава, която е вървяла само надолу, или единствено рязко се е възкачвала нагоре. Всъщност, става дума за един изключително сложен и нееднороден процес. Той е дълбоко противоречив в своята структура. Зигзагообразен е като развитие във времето. И е твърде „разнопосочен”, а и „разноценностен” като обективни резултати.
За да бъде защитена тази теза, логично е най-напред да се маркират условията, при които протича формирането на българския народностен характер след ХІVти век, гледани от глобална – макро гледна точка. Как те промениха технологията, логиката и методите, по който протичаше старото българско характерово развитие до 1396 година? Кои са новите радикални промени в макросредата, свързани с формирането на народностния характер на българите, каквито липсват, в границите на Средновековната българска държава.
Първо, подхождайки към тази проблематика задължително е най-напред да маркираме обемната серия от качествено нови факти, свързани със средата, при която продължава развитието на българския народностен характер: След 1396 година, вследствие на османското завоевание изчезва свободната българска държава; унищожена е националната династия и аристокрацията на българското общество; избити или са прогонени най-видните творци на литературата и културата; физически е унищожен близо 50 % от българския етнически потенциал./По изчисления на проф.Гандев през ХV век в българските земи остават едва 900 000 българи/; за да оцелеят, те се отдръпват от равнинните зони и големите градове, като търсят убежище в по-трудно достъпните и сигурни планински зони; В резултат на всички тези качествено нови промени българите не само че не са вече държавнотворен народ. Те не са господари на държавата си. За пръв път в своята история те вече са в позицията /и трябва да живеят/ в качеството им на едно „МАЛЦИНСТНВО” в рамките на собствената си земя?
Второ, за разлика от католическия свят в Западна Европа, в източно православната християнска зона, към която принадлежи и средновековна България действа „цезаро-паписткия принцип”. В обществената иерархия царят стоеше над патриарха. По тази причина, моментът в който бива унищожена държавната институция на даден православен християнски народ, /когато там изчезнеше политическата власт/ автоматично от това следваше и цялостното разпадане на системата за производство, съхранение и разпространение и на ценности в духовната свера. Всички културни институции /чиито обединител е Българската православна църква/ незабавно рухват, защото не оставаше никакъв крепител за тях.
При католиците не е така. Дори дадена държава в Западна Европа да е завладяна от друга /примерно Италия от Австрииската империя, след разгрома на Наполеон, през деветнадесети век, в духовно, нравствено, характерово отношение италианците не понесоха фатални поражения. Защото папата в Рим продължи да се грижи, чрез упранвляваната от него единна, обща католическа църква на Западна Европа за „духовното здраве” на своите народи. /Австрииският император не можеше да не се собразява с този факт!/
Трето, от глобална гледна точка българският народностен харакктер като цялостна духовна реалност, е лишен вече от влиянието на това, което бихме могли да неречем: модел за изграждането на една „общобългарска характерова идеология”. В нея с векове бяха закодирани такива траино значими за всички българи духовни ценности като идеите, че: свободната държава е „най-вишето благо за всеки народ”; че царят на България е „най-христолюбивия”; „че е премъдър”, че е „най-силен и уважаван между царете на земята”; че е „най-справедливия владетел”; че е велик съзидател и стриител; дори че е ”румен, най-красив и предобър и най-величествено изглеждащ в своите царски одежди” и т.н.
Тази общо значима „общобългарска християнско-православна харакктерово идеология”, вече не съществува. За нея не се пишеха текстове. Тя не се произнасяше от амвона на църквате. Следователно, погребана е една строино изградена идейна система, която работи успешно векове наред за формиране на най-важните характерови добродетели сред българите. Така че след 1396 година изчезва не само материалната база, която работи за формирането на добродетелите в българския народностен характер /много от величествените църквни храмове, манастирите, скрипториите пишещи книгите, патриаршията/. Вече е погребана и многовековната политическа доктрина, теорията възоснова на която е протичало формирането на българския народностен характер през свободната епоха. А тя както се загатна по-горе е система от логично подредени възгледи, които влияят за формирането на патриотизъм, уважение към властта, готовност да се защити държавата. Подобна проповед, подобни идеи вече нямат място сред цялото остатъчно българско малцинство, оцеляло в границите на Османската империя.
Четвърто, от глабална – общобългарска гредна точка налагането на османската власт по нашите цеми, лиши българското етническо малцинство в границите на Османската империя вече и от възможността между него да се създава ново елитарно духовно творчество. Тоест – не просто да се въздейства върху българине чрез системата на традиционните, популярни и добре подредени стари идеини ценности, за които споменах по-горе. Никой вече не беше в състояние да създава качествено нови духовни продукти, които да надграждат и качествено нови добродетели в структурата на българския народностен характер. Практически вече не е възможно да се нарисува по-красиво евангелие, примерно от „Лондонското” на цар Иван Александър; да се напише по-мъдро и изящно в стилно отношение житие на Св. Иван Рилски, от онези обпразци, които са създаденидо османското завоевание. Поробеното българско малцинство е лишено от възможността да обогатява духовното си развитие, като открива и надгражда качествено нови ценностни елементи в своята тъкан, които не са му били познати в миналото.
Пето, превръщането на българите в малцинство в границите на многонародностната Османска империя, ликвидира колосален народностен, държавнически и политически опит натрупан в миналото. Изчезва и старата система за публично обобщаване и предаване от поколение на поколение на българския успешен държавнически опит от миналото. Най-напред, това вече не можеше да става публично, защото вместо добро – то можеше да донесе само унищожение на онзи, който би дръзнал да го разпространява и популяризира публичцно, поради ударите от страна на завоевателите.
Изчезнаха и хората, които можеха да правят мащабни държавтотворни обобшщения на старите постижения регистрирани от българската държавностна традиция. Това е причината, поради която както доказват някои изследоватгели, след третото робско поколение - в края на 15 век, сред българския народ вече не се пази в задълбочен вид богато знание, свързано с неговата средновековна история. Този процес най-ярко личи от характера на темите, застъпени в народните песни от епохата след ХV век; подсказват го и приписките в църковните книги; липсата и масивни авторски текстове, свързани със средновековната ни история.
Следователно, факт безспорен е, че след края на ХІV век османското завоевание разрушава радикално възможността да се осигурява полезна п р и е м с т в е н о с т в цалостното развитие на българската характерова реалност. Нещо повече. Тази приемственост вече не само, че е практически абсолютно невъзможна. Работата в тази посока можеше само да влоши още повече и без това непоносимото положение на българското етническо малцинство в границите на османската империя. Включително до създаването и на ситуация за неговото геноцидно отстраняване от нашата земя. /Примерите с изчезването на траките, даките, илирите и други древни народи от миналото, показват, че това не е политическа утопия за раиона на Балканите, при условията на чужди имперски държавни системи/.
Шесто, от глаболна гледна точка народностния характер на българското малцинство в границите на Османската империя е подкопан по качествено нов начин и от провокациите, последиците и изпитанията, които следват от появата и налагането на серия качествено нови политически практики, които българите никога не са прилагали през епохата на своя свободен живот. А и не са познавали в миналото:
- Най-напред – както се спомена вече завоевателят унищожава физически към 50% от демографския потенциал на народността. Това е процес, който не е познат в същите мащаби при нито един друг културни европейски народ, през средновековието и новото време. От там рязко намаляват съпротивителните възможности на етноса. Рязко спада неговото самочувствие. Това вече е самочувствието на едно сравнително малко, подвластено малцинство.
- Започва масово продажба на българи в робство. Тоест – 1000 години след като цивилизована Европа отрече и осъди робството, през ХV век в българските земи то отново се превръща в част от ежедневния бит на българите.
-Появява се насилственото отвличане на жени за принудително вкарване в харемите;
-Напълно „законно” започва насилствено отнемане на деца за еничарските военни корпуси на султана. Така подвластения български народ най-напред допълнително е изтощаван по отношение на неговия потенциал. И на следващо място из между неговите собствени редове са извличани бъдещите въоръжени инструменти, чрез които ще се държи в покорство това българско малцинство в Османската империя. Ясно е, че от тук глаболната политическа обстановка също рязко се влошава, за по-нататшното характерово развитие на българското малцинство живеещо в собствената си пземя.
Седмо, от глобална гледна точка след завоеванието са наложени непознати на българите /а и на европейците/ и цяла серия от качествено нови духовни практики за въздействие върху тенденциите свързани с развитието на характера на българското малцинство.
- Най-напред султаните изтласкват българите от едни от най-важните в стратегическо отношение зони, в които започват да заселват мюсолмани. Примерно раиона на Родобите, Североизточна България като гранична област срещу Австрииската и Руската империя. Там започва строителството на джамии; ежедневно вече пеят мюезини; ходжи унищожават християнски църкви и гробища на православното българско население. Така за пръв път в българските земи възникват няколко доста обширни „духовно не българските острови” в землището на нашия народ. Ясно е че в такава среда, българският характер – до колкото са останали негови носители в Родопите и Североизточна България, вече също ще се развива по друга „регионална логика”.
- От глобална гледна точка, в характеровото развитие на българина по отношение на нововъведените духовни практики се появява и качествено новото обществено явление – „двойствен българин”. След ХV-ти век, той битува по нашите земи в най-малко три различни варианта: Единият – това са „помаците”. Българи, които са принудени да приемат ислямската религия, но запазили българския си език. Макар че говорят на български, тези хора обаче, вече започват да посещават не християнската черква, а мюсолманската джамия. Там се молят не на християнския Бог, а на Алах. Това раздвоява характеровите компоненти в ценостната система на тази част от българското етническо тяло.
Другият новопоявил се „двойствен тип българиски характер” се представя от „гагаузите”. Те обитават градовете по черноморското крайбрежие. Там е наложена обратната тенденция – гагаузите научават турския език. И той им става официално средство за общуване! Но запазват българската си православна вяра. Съществува и теория, която обяснява появата на името на тази българска етническа група. Привържениците й смятат, че в остновата са думите „гага” и „уз”. Те означават: ”човка” и „затвори”. Тоест – понеже черноморските ни пристанищни градове са били населени с турци, за да оцеляват, тези българи е трябвалво да си „затварят човките”. Да не говорят вече на български език, а да научат турския език. Но понеже в тези градове сериозни позиции запазва и Вселенската гръцка патриаршия в Истанбул, тя пък съхранява храмовете ни във Варна, Несебър, Созопол, Балчик и така тези българи съхраняват своята православна вяра. Така или иначе обаче, и тяхната характерова същност се раздвоява.
Третият новопоявил се „двойствен тип българин” – това са децата родени от майки българки, в турските хареми. При тях турцизацията е пълна. Въпреки, че точно из между този слой са излезли едни от най-даровитите строители на Османската империя. Като класически пример в това отношение се дава най-големия архитект на османците – Мимар Синан. След като построява своята „дипломна работа” – главната софииска джамия „Баня баши джамия”, той е признат за майстор и султанът му възлага да построи джамията Сюлеймание в Одрин и редица други най-значими строежи на Османската империя. Тези хора, носещи в себе си българска кръв, издигащи градежи върху българската земя обаче вече мислят и творят само и единствено като османлии.
Девето, от глобална гледна точка българското малцинство в границите на Османската империя вече е лишено и от възможността да използва това, което бихме могли да наречем „взаимоспомагателна система” за запазване и развитие на важни компоненти в българския народностен характер: Българите след завоеванието като цяло нямат право вече да организират ежегодните си народни събори, на които се стичат хора от няколко села, за да се почете даден християнски празник; Те не могат всяка неделя да играят волно хора на мегдана до насита. Там да се надиграват най-добрите игралци. И да се надпяват най-добрите певци. Българското малцинство в огромната Османска империя вече не може да вдигне тежка, тридневна сватба; не му е разрешено тържествено да кръщава деца и внуци. няма право да язди кон, в присъствието на мюсолманин и т.е. Така е ликвидирана и онази, чисто битова, но сътворена от самия народ система за съграждане, съхраняване и обогатяване на важни характерови елементи в българската битност.
Десето, от глобална гледна точка, тенденциите в цялостното развитие на българския народностен характер за пръв път са изправени пред „СБЛЪСЪК И С ПРАКТИКИ ПРИВНЕСЕНИ ОТ НОВОПОЯВИЛИ СЕ, ДРУГИ НЕПОЗНАТИ МАЛЦИНСТВА” в българското землища. След армиите на османските султани на талази по нашите земи започват да прииждат за пръв път в и да се заселват трайно групите на : „циганите”, „юруците”, „албанците”, ”татарите” и др.
Какво следва от тук? Най-напред всички тези нови малцинства са на значително /буквално несравнимо/ по-ниско културно и битово равнище от българите. Те нямат писменост. Някой от тях не са имали никога държава. Следователно не познават и не са използвали книгата и знанието. Не притежават в собствените си общности явлението „интилигенция”. Следоваелно, тези нови малцинствени групи донасят през ХV век по българските земи битовия хаос, мърсотията, гражбите, разбойничеството и пр. Все неща, които допълнително усложняват възможността българинът да остане на висотата на своите цивилизационни постижения. Просто защото новопоявилите се малцинства крадат, палят и оскверняват българските ценности. Така те затормозяват цялостно процеса, традиционните български характерови ценности да влияят благотворно върху характеровото развитие на нашия народ и при новите условия.
Неблагоприятните последици се увеличават още повече, когато става ясно, че някои от тези новопридошли малцинства са мюсолмани по вероизповедание. /Примерно „татарите” и „юруците”/. А някои от останалите, новонастанили се малцинства в българските земи, с готовност веднага решават да приемат почти масово ислямската религия /примерно „албанците” и „циганите”/. Така се получава уникален парадокс: С изключение на българите, всички останали малцинства в Османската империя обитаващи вече нашето традиционно землище, се оказват в много по-голяма степен от българите, равнопоставени на господстващия народ - османските турци. Просто защото, ако и да са малцинства и да са новодошли – те принадлежат към мюсолманското вероизповедесние! А българите християни са подложени като колективна общност на дискриминация, не само от завоевателя. Но и от този истински цивилизационен отпадък, който нахлува по българските земи след 1393 година.
От тук българският народностен характер все повече и повече образно казано се оказва в някаква „културна блокада”. Освен в политическо робство той е и в „цивилизационен плен” на някакви новопоявили се и до тогава напълно непознати му варвари! Българинът за пръв път в собствената си земя се оказва в ситуацията на „цивилизационен единак”, на „цивилизационно изключение”, което обаче разполага с възможностите на един кръгъл „политически сирак”. Сирак, за когото не само че никой не хае. Но напротив – е готов да го унижава и изтощава по всички правила на варварското битие.
Единадесето, от глобална гледна точка след 1453 година, когато армията на султан Мехмед ІІ завладява и Константинопол, българският народностен характер е поставен и в уникална международна, общоцивилизационна изолация. Какво имаме пред вид? Рухването на Византия, доведе до изчезването на най-значимия културен център на православната цивилизация. Центърът, в чиито библиотеки бяха съхранени най-добре останките от древната езическа цивилизация на Атина и Рим. Центърът, който до ХІV век предоставяше благоприятен външен продукт и на българския народностен дух и характер. Тогава когато силите или ресурсите на българското общество не достигаха за създаването на собствени християнски ценности, които да обогатяват българския народностен характер. /Знаем, че от Византия българите получиха своята азбука, книгите, Закона за съденето на хората и Земеделския закон. Там учи цар Симеон, за да създаде Златния век на българската християнска цивилизация и пр.
След 1453 година Европа практически загуби вторият водещ център на глобалната християнска цивилизация – източноправославния. За период от близо три века – до възмогването на Русия през ХVІІІ век, тази цивилизационна реалност не дава плодове със световна значимост. А от там българското цивилизационно мислене е лишено от един постоянен външен стимулатор. От онзи важен, традиционен и ценностно еднороден външен ресурс, който има определено положително значение за развитието на българските характерови достойнства пред средновековието. Особео по отношение издигане качествата на българския духовен елит.За период от близо триста години българското малцинство в Османската империя вече НЯМА ДА ПРИНАДЛЕЖИ И КЪМ НЯКОЙ ЗНАЧИМА СВЕТОВНА КУЛТУРНА ОРБИТА. Околният /задграничният/ „цивилизационен вакуум” в допълнителна степен усложнява възможностите, ако не за развитие, то поне за запазване на положителното, постигнатото в развитието на българския характеров комплекс през свободните векове.
ДВАНАДЕСЕТО, от глобална гледна точка характеровото развитие на българите се затруднява и от обстоятелството, че вече като малцинство в границите на Османската империя, то се оказа заселено в „ядрото на новата колосална държава”. В нейната централна зотна. Българските земи са непосредствения „хиндерланд”, който със селскостопанската си продукция изхранваше столицата на империята и имаше решаващо значение за военната отбрана на Истанблурл. Никъде – в нито една посока българите не граничеха вече със свободна европейска държава. На запад беше поробена Сърбия. На север - васалното на султана слабо Влашко княжество. На юг – поробените гърци. В сравнение и с тях обаче, българите се оказват в най-неблагоприятната позиция. Защо? Сърбия е поробена, но не север граничи със свободната и велика Австриискаа империя; Влашко е васално княжество, но на север граничи с огромната Руска империя; Гърците са поробени, но като морски народ те постоянно общуват с Европа по вода.
Всички тези по-благоприятни обстоятелства, свързани с геополитическата реалност около нашите съсъди, запазва и някакви позитиви за тях. /Преследваният да може да избяга в свободна държава; да се получи оръжие от там; да се пренесе нова книга, която обогатява световната цивилизация и т.н./ До като българите, бидейки в центъра на империята не можехме да имаме връзка и с новите ЦИВИЛИЗАЦИОННИ ПРОЦЕСИ започнали през епохата на европейското ПРОСВЕЩЕНИЕ. От което народностния ни характер да се развива в положителна посока. Но българите не можеха да общуват пряко, непосредствено и с другите, традиционно не най-близки и характерни за нас, световни цивизизационни центрове. Тези, които предлагаха на цялоточовечество вече качествено нови хоризонти на мислесне и действие. Нещо ново в тази посока ще се появи чак в края на 18-ти век
Тринадесето, от глобална гледна точка характеровото развитие на всички българи се усложнява на качествено ново равнище от обстоятелството, че новонастанената господстваща религия по българските земи – ИСЛЯМЪТ не донесе никакви позитивни, цивилизационни елементи за характеровото развитие и на самия нов господар в държавата – мюсолманите. Защо? Ислямската религия е една детайлно премислена и последователно реализирана система, за държане в покорство и на самите мюсолмани: Сътгласно нейните догми турчинът е длъжен 5 пъти на ден задължително да оставя всичко и да се моли на Алах; забранено му е да яде и пие много неща /не трябва да яде свинско месо, да пие вино, жените трябва да са със забулени лица/; мюсолманинът е длъжен поне един път в живота си да посети свещените места – Мека и Медина; там той трябва три пъти да обиколи храма на Мохамед и да целува свещения камък, на който е седял пророка; три пъти да тича и се връща от хълма, където пророкът е получил своите духовни просветления внушени му от Алах; задължително трябва да хвърля през това време камъни срещу сатаната; задължително трябва на тръгване да се измие от свещената чешма на Пророка; длъжен е дори да си донесе броеница от свещените места и постоянно да я държи в ръцете си, за да не скъсва връзката с всевишия и т.н., и т.н.
Целта е ясна: Обикновенният мюсолманин трябваше да бъде подготвен и държан постоянно в положението на войн на Алаха. Той не трябваше да се отпуска, да се размеква, да променя своя начин на живот и духовния си облик. Мюсломанинът трябва да се придържа твърдо и неизменно само и единствено към ислямската битово религиозна традиция. Очевидно е – такъв човек не твори! 5. В неговата глава изобщо не може да проникне някаква нова, модерна а още по-малко европейска, цивилизацонна идея. Защото такъв тим човек ,/а и общество съставено от сбора на подобни личности/ напълно съзнателно, генетически биват увреждани, за да не можгат да творят, така че да са в състояние да променят правилата на живота и начина на управление в държавата!
Какви нови полижителни примери, българинът можеше да види от страна на навите господари в своята земя? През І век сл.Хр. римляните завладяха Балканите за пет века! Но крупните цивилизационни прибавки, които донесоха те със себе си по нашите земи, личат и до ден днешен. Докато при османците религиозната догма от самото начало прави невъзможно да се обогатят характировите компоненти на населението в държавата с каквито и да било нови позитиви, по простата причина, че дори господстващия етнос – мюсолманите са държани в невежество и покорство.
Четиринадесето, до 1453 година османските турци са един военно-номадски народ! Те не водят траен, уседнал цивилизован начин на живот в своя държава и твърдо установени граници! Този племенен народ живее от война, платена гранична служба в услуга на Византия в мала Азия и набези над чужди територии! Османските турци променят коренно начина си на живот, едва след покоряването и на Византия в средата на ХV век, когато отсядат трайно. Това е особено важно да се подчертае. Защо? Защото нямайки държава в миналото, османците не са развили своя богата собствена наука, култура и оригинални цивилизовани традиции. Те никога не са имали например университет, подобен на Магнаурската академия в Константинопол съществуваща от от 5-ти век, или на Болонския университет основан през 12 век в Италия. След отсядането си, османците възприемат НА ГОТОВО И ТО САМО ЧАСТ от постиженията на старата арабска цивилизация. До ХV-ти век те нямат никакви собствени постижения в областта на философията, поезията, литературата, математиката, историята. Така че САМАТА ОСМАНСКА ИМПЕРИЯ като организирана държавна реалност не е в състояние да развива, да поощрява, да спонсорира нови тенденции в живота на своите народи, подобно на останалите европейски държави. Това е примчината от тази империя да са останали до днес по нашите земи само НЯКОЛКО ДЖАМИИ! Нито един красив дворец; нито един богато обзаведен замък; нито една художествена галерия ит.н.
Петнадесето, основното богатство през средновековието на Балканите е земята. Начинът, по който са организирани собствеността и използването на земята и земеделското производство в границите на Османската империя, също влияе върху развитието на народносттния характер. До османското завоевание по - голямата част от земята в Средновековна България реално е собственост на българските селяни. Тук провинциалната власт /”комитите” и „кефалиите” / се назначава от царя. Тези държавни служители не са собственици на земята и не закрепостяват селското население. То може да предава в наследство, да продава земята си, да се изселва в друго землище. Така въпреки консерватизма на селския земеделски бит, дал отражение върху българския характер, все пак да края на ХІV-ти век, българинът в голямото си мнозинство може да действа и като ЧАСТЕН СОБСТВЕНИК.
Със завоеванието и тук му е нанесен смъртоносен – вече икономически удар. Земята е обявена за собственост само и единствено на султана. Той я разделя на ленове, които раздава на спахиите, срещу военни задължения. Леновете обикновенно обхващат няколко села. Владетелят на лена – спахията не е собственик на земята. Но той има големи права да контролира селяните редовно да обработват земята; да не се преселват другаде; има право да получава лично от тях и определена /не малка/ част от произведеното от селяните, за своята издръжка. И чак след като се издължат и дънъците спрямо хазната на султана, на трето място идват икономическите интереси на българския селянин.
Следователно, от по същество свободен, собственик българският селянин вече е превърнат само ”оръдие за обработване” на земята. Той е задължен да плаща данъци на султана. Трябва да издържа спахията. И чак тогава, ако е възможно да изхрани и своето семейство. Така основната маса от българският народ - селяните се оказват в много по-тежка ситуация от крепостните селяни в западна Европа. Едно защото те фактически са „тройно закрепостен”. Веднъж към земята, която са длъжни да обработват; след това към спахията, когато трябва да издържат изцяло; и накрая по отношение на султана, комуто трябва да изплаща към 80 вида данъци!?
Освесн всичко друго, контролиращите го, са от друга вяра и народност – нещо, което на Запад поне не е така. /Феодалът и крепостния селянин в Западна Европа са католици и посещават една и съща църква!/ Понеже спахията не е собственик, а само паразитен войн – той не е заинтересуван да прави нововъведения в земеделието. Да увеличава неговата производителност. А всичко това ликвидира и каквато и да било заинтересованост у селянина да бъде активен в сверата на селскостопанското производство. От там постепенно закърнява и ЧАСТНОСОБСТВЕНИЧЕСКОТО ЧУВСТВО НА БЪЛГАРИНА. През първите векове след завоеванието той няма личен стимул да работи повече. Повече да произвежда. По-добре да живее – той и семейството му. Да продаде нещо и пр. ТАКА СА ПОГРЕБАНИ И ВЕКОВНИ ИКОНОМИЧЕСКИ ОСНОВИ ПОРАЖДАЩИ НАРОДНОСТНИ ДОБРОДЕТЕЛИ НА БАЗАТА НА ДОБРИТЕ ПРОИЗВОДСТВЕНИ ТРАДИЦИИ, ЗАЩОТО ТЕ СЪЩО са свързани с мисленето, действието и характера изобщо на българина.
ИЗВОДИ: От казаното могат да се направят следните няколко извода, свързани с промените настъпили в в глобалните условия, при които предстоеше да придължи развитието на българския народностен характер след края на ХІV-ти век:
Първо, съвършенно очевидно е, че от този момент българинът по обективни причини е принуден да изостави напълно до тогавашната система /и характерните за нея инструменти/, свързани с развитието и обогатяването на позитивите в своя народностен характер. За да оцелее при новите условия – той трябва даже ДА ЗАБРАВИ ЗА ТЯХ.
Второ, българите са принудени да търсят в крайно неблагоприятна обективна среда някаква нова система и друг инструментариум, за съхраняването поне на определен минимум, от характерови достойнства, за да не изчезнеат като народ.
Трето, българинът за пръв път в своята история, оказал се малцинство в огромната Османска империя, трябаше да се откаже от мисията си на „производител” и „разпространител” на цивилизационни ценности. Такива, които обогатяват характера и на други народи. Нещо повече – той за пръв път се превръща в „консуматор” на чужди духовни постижения. При това някои от тях бяха далеч под ценностната система, върху която обикновенно беше свикнал да мислят и действат носителите на неговия народностен характер.
Четвърто, християнството с неговите ценности ще остане единствената по-съществена следа, която след края на 14-ти век ще продължи да прави българското малцинство „различно” от останалите жители на империята. А от там ще останат и някои подпори на духа, които на по-късен етап ще окажат положително влияние.
Пето, при наличието на такива драматични промени нямаше как българският народностен характер, в глобален мащаб да не изживее една многостранна метаморфоза. Тя е свързана с появата на серия драматична деформации, които ще внесат редица качествено нови дефектни компоненти в народната психика. От където по друг начин ще се кодират и доминантите на колективния общобългарски народносте характер. Ще се появи страхът, колебливостта в действията, съобразяването какво и пред кого се говори, изчакването, отказ от бързите и решителните действия, и най-важното – омразата срещу държавата. Пет века тя е чуж, потиснически инструмент. Поради това българинът през цялото това време ще се учи не как да пази, защитава и управлява държавата си, а как да съдейства за унищожението на чуждата държава, за да получи политическа свобода.
Шесто, развитието на българският народностен характер вече не е институционално осигурено. Българинът ще се затвъри мисловно и фактически на две нива: Първо, ще насочи мисловната си енергия само и преди всичко в границите на семейството. И второ, ще разчита само и единствено на онова, което неговият биологичен ген, инстинктът му за самосъхранение, влиянието на красотите на обкръжаващата го природа и азбуката на живата, ще изисквакт все пак да се запази, защото без него животът просто става невъзмвожен.