Проф. Гълъбина Петрова
Пловдивски Университет

Резюме
След завладяването на България от османските турци османското законодателство усвоило и запазило някои от обичаите и традициите на завареното  българско население. От друга страна, в известни отрасли на правото и при известни условия, османската власт допуснала български институции да правораздават и да прилагат българско обичайно право.
Така през целия период на османското владичество в българските земи /ХVІІІ – ХІХ в./ било прилагано османско законодателство /религиозно и светско/ и редом с него – българско обичайно право.
Основните източници на мюсюлманското религиозно право са Коранът, Сунната и фетвите. Създала се една религиозно-правна система, която станала основен, най-висш и неизменен кодекс на мюсюлманските общества.
Редом с шериата и в съзвучие с него султанът също издавал разпоредби и закони /кануни/ в различните отрасли на правото, които имали светски характер.
Османското завладяване довело до унищожаване на българската държава. Българското държавно законодателство било отменено. През следващия петвековен период, при изключително тежки обстоятелства, българският народ успял да запази свои светски и духовни институции, на които османската власт позволила известна самостоятелност и самоуправление, включително и право да правораздават. Те организирали своята дейност и правораздавали в областта на семейното, наследственото, договорното, наказателното и процесуалното право, ръководейки се от нормите на своето обичайно право.
Приложното поле на българското обичайно право било ограничено. Въпреки това то изиграло положителна роля за българите, като допринесло за запазването на народната самобитност и подпомогнало създаването на българско национално самосъзнание в борбата за освобождение от османското владичество.

Образуването на българската държава през VІІ век е голямо политическо събитие както в живота на българския народ, така и в историята на Европейския югоизток.
    През следващите векове българската държава играе важна роля във вътрешно и във външнополитическо отношение. Формирането на българската народност, създаването на славянската писменост и на богата материална и духовна култура, издигнали България като пръв славянски книжовен център.
    Разположена между двете могъщи империи в Европа – Византия и Франкската империя, българската държава участвала във всички по-големи европейски събития.
    От VІІ до ХІV век България има периоди на блестящи победи, политическо могъщество и възходящо развитие, последвани от упадък, загуби на територии и зависимост от чужди завоеватели.
    В края на ХІV век българската държава е завладяна от османските турци. През 1393 г. пада столицата Търново, а през 1396 г. – северозападния град Видин.
    Завладяването на българските земи не довело до пълно унищожаване на българските институции. Османският феодализъм се намирал в твърде ранен стадий на развитие, докато в българските земи той достигнал пълния си разцвет. Това наложило да бъдат запазени и дори възприети някои от заварените порядки, особено що се отнася до организацията и управлението на селската община.
Същото важи и за прилаганото през този период право. От една страна османското законодателство усвоило и запазило някои от обичаите и традициите на завареното българско население. От друга страна, в известни отрасли на правото и при известни условия, османската власт допуснала български институции да правораздават и да прилагат  българско обичайно право. А що се отнася до семейното и наследственото право, българското население отнасяло споровете си изключително в своите духовни съдилища.
Така през целия период на османското владичество /ХІV – ХІХ век/ било прилагано османско законодателство и редом с него – българско обичайно право.
І. Османска правна система и законодателство
Османската правна система включва мюсюлманско религиозно право и светски закони.
1. Мюсюлманското религиозно право, известно под наименованието „шериат”, включва многочислени и строги религиозни и юридически предписания, които регулират поведението на правоверните. Те уреждат почти всички детайли на техния бит – поведение, култ, ритуали, както и граждански и наказателни правоотношения.
Основните източници на мюсюлманското право са Коранът, Сунната и фетвите.
Коранът е свещената книга на мюсюлманите, своего рода божествена енциклопедия, „книга на книгите”, свод от знания, заповеди и инструкции едва ли не за всички случаи от живота.. Състои се от 114 различни по характер и обем глави /сури/. Всяка глава се дели на фрази – стихове /аяти/.
Сунната съставлява устните предписания за живота и дейността на пророка Мохамед, спомените за беседите с него, неговите мнения по един или друг въпрос. Скоро след смъртта му неговите съвременници и последователи започнали да ги събират и към ІХ век били събрани в шест сборника. Те, според мюсюлманската доктрина, са образец, от който трябва да се ръководят правоверните.
Фетвата е отговор на правен въпрос. Тъй като шериатът не бил всеобхватен, а в практиката възниквали все нови и нови казуси, кадията се обръщал с правен въпрос към съответния мюфтия, за да получи тълкуване съобразно с шериатското право. Неговите отговори /фетви/ имали задължителен характер. Така възникнали цели сборници, свързани с отговорите на отделните мюфтии, които допълвали мюсюлманското право.
Важно практическо значение има също Иджмата – мнение, колективно решение по юридически въпроси, по които няма отговор в Корана и Сунната.
Коранът, останалите свещени книги и предания се утвърдили като източници на мюсюлманското право. Така се създала една религиозно-правна система /шериат/, която станала основен, най-висш и неизменен кодекс на мюсюлманските общества.
2. Редом с шериата и в съзвучие с него султанът, като абсолютен суверен, също издавал разпоредби и закони /кануни/. Те били светски по характер, основавали се на стари обичаи и рационални принципи. Някои от тях били общи – приложими на територията на цялата империя, а други – по определена тема, за конкретен регион или за отделна социална група.
Формата на османския закон е султанският ферман. Правителството приемало законите, а султанът ги утвърждавал. В отделни /редки/ случаи султанът и сам издавал закони.
Всеки санджак /отделна административна област/ имал свои собствени закони, които не противоречали на общите османски закони и по които се уреждали местните спорове. Те се отнасяли главно до облагането с данъци /различно за мюсюлмани и християни/, събирането им, владението, сделките със земя, финансовите облекчения и пр.
Светски закони били издавани из областта на всички отрасли на правото:
а/ Административно законодателство
Административното и финансово устройство на Османската империя били предмет на регулиране изцяло от държавната власт. Цяла редица закони и султански заповеди уреждали въпросите, свързани с административното устройство и правомощията на различните длъжностни лица. Така султан Мехмед ІІ издал Закон /кануннаме/ за степените на висшите дворцови сановници и техните заплати. Ранглистата започва с членовете на правителството и достига до провинциалните чиновници, като е посочена тяхната йерархия и субординация /подчинение/. Подробно са уредени въпросите за церемониите в двореца, местата на лицата по време на приеми и официални служби, облеклото и пр., както и обръщенията към отделните длъжностни лица – от великия везир до писарите.
Административното устройство на османската държава най-пълно е описано в Закона на султан Ахмед хан /1603 – 1617/. Въз основа на него периодично се извършвали описи на отделните административни единици.
б/ Търговско право
В началото на периода, когато административно-финансовата система на Османската империя все още не била напълно унифицирана /уеднаквена/, в областта на търговското право /търговско мито, пазарни такси, пристанищни такси и пр./ за отделните райони и дори селища продължавали да се прилагат много от заварените разпоредби. През втората половина на ХVІ век в Османската империя се заселили много евреи, прогонени от инквизицията в Западна и Средна Европа, за които били издадени специални разпоредби. Външната търговия пък в продължение на три века била в ръцете на търговците от града република Дубровник.
От началото на ХVІІІ век външната търговия постепенно преминала в ръцете на търговци от Средна и Западна Европа, а Османската империя сключила множество  неизгодни за нея търговски договори, с които им давала големи привилегии.
През 1850 г. бил издаден Търговският закон, който бил възприет от френския Търговски кодекс.
в/ Наказателно право
Наред с предписанията на шериата за видовете престъпления и съответните наказания, през отделни периоди били издавани и прилагани в цялата империя и държавни наказателни закони. Чрез тях правораздавателният орган допълвал шериата.
Суровите наказания, предвидени както в шериата, така и в светските наказателни закони за различните видове престъпления /убийство, кражба и пр./ не само впечатляват, но оказват очевидно дисциплиниращо въздействие. За определяне строгостта на наказанието важен бил статусът на субекта на престъплението – свободен или роб, женен или неженен, мюсюлманин или немюсюлманин, мъж или жена.
Макар че жените имали известни права /по отношение на децата, при разделянето на имуществото, наследяването, развода/, техните основни права и поведение били силно ограничени. В същото време мъжете според Корана имали право на 2, 3 и дори 4 жени, ако имат средства да ги издържат. Също – Коранът и шериатът съдържат редица ограничения за всички правоверни /мюсюлмани/ - забрана да се употребява вино, забрани на известни храни, както и на хазартни игри, чието неспазване води до налагане на наказания.
г/ Правосъдие
В съдебната система на Османската империя са известни няколко вида правораздавателни органи, които прилагали шериатско и османско светско право.
Върховен съдия, най-висш орган на правосъдие в държавата, бил султанът. Държавният съвет, като висш колективен орган освен управителни имал също и правораздавателни функции. Върховен военен съдия бил кадъаскерът. Правораздавателни функции имали още различни по ранг и компетентност органи – молли, мутафишии, наиби и особено кадиите.
Кадията заемал особено важно място в съдебната система. Първоначално той заседавал сам, но по-късно в кадийския съд били включени няколко служебни лица и той бил преименуван на „шериатски съд. Съдопроизводството в кадийския съд било бързо и елементарно. Основни доказателствени средства били свидетелските показания /като се предпочитали показанията на мюсюлманите/, както и клетвата.

През ХVІІІ и началото на ХІХ век в живота на Османската империя станали сериозни промени, които имали за последица серия от реформи и преобразования, включително и в областта на правото. През 30-те години била проведена административна реформа, която продължила и през следващите години и десетилетия. След издаването на Търговския закон в областта на търговското право били издадени още редица закони, които давали привилегии за западните търговци и защитавали правата им. В епохата на реформите, през 1858 г., е издаден Наказателният закон, който е изработен на основата на френския Наказателен закон и който обхваща сравнително пълно наказателноправната материя. Промените засегнали и съдопроизводството. Били учредени търговски, вакъфски и углавни съдилища, които действали заедно с шериатските, чиято дейност била стеснена и ограничена предимно в областта на гражданското право.
През 1869 г. бил издаден кодексът „Мерджеле” в 16 книги и били извършени нови промени в съдебната система.
Така очертаната правна система все пак е представена в нейната идеална форма. Но дори големи изследователи на историята на Османската империя признават нередки извращения и злоупотреби, по повод на които често султанът издавал специални актове, за да ги поправи.

ІІ. Българско обичайно право
Общоизвестно е, че обичайното право е система от правила за поведение между членовете на определена общност /обществена среда/, които се установяват чрез спонтанно, продължително и доброволно повтаряне на определено поведение при определени обстоятелства, което определя у членовете на тази общност съзнанието за задължителност на така установените норми.
По своето историческо възникване обичайното право предхожда правото на по-късно формираната държавна организация на обществото.
След създаването на българската държава, тя постепенно започва да създава свои правни норми, без обаче да отрича изцяло обичайното право. От една страна държавата включва част от него в своята правна система, а от друга – дава възможност за непосредствено прилагане на обичайното право. Държавно и обичайно право били прилагани едновременно до падането на България под османска власт.
Османското завладяване довело до унищожаване на българската държава. Българското държавно законодателство било отменено. През следващия петвековен период, при изключително тежки обстоятелства, българският народ успял да запази свои светски и духовни институции – община, еснафски организации и религиозен живот, на които османската власт позволила известна самостоятелност и самоуправление, включително и право да правораздават. Те организирали своята дейност според българското обичайно право, познато и прилагано през предшестващия период редом със държавното законодателство. В своята правораздавателна дейност, в рамките на своите компетенции, те се произнасяли по гражданско-правни и наказателно-правни спорове, ръководейки се от нормите на обичайното право.
Освен това много често, избягвайки османския съд и правораздаване, спорещите страни от българското население сами предпочитали да отнасят своите спорове за разрешаване в българските институции.
Няма съмнение, че когато сами уреждали помежду си своите взаимоотношения българите се ръководели от познатото им дълголетно прилагано обичайно право.
1.    Обичайно семейно право
Поради различието в религиите османската власт допуснала семейно-правните отношения на българите да се уреждат изцяло от тяхното обичайно право. Били запазени формите и начините за сключване на брак, отношенията в семейството, осиновяване, побртимяване, развод, настойничество.
Според българското обичайно право да се омъжи девойка или да се ожени младеж в едно семейство било предмет на общо обсъждане. Бащата имал ръководна роля при избора на снаха /съпруга на сина/ или на зет /съпруг на дъщерята/. Най-напред бил извършван оглед на момичето, после годеж - малък и голям и накрая брак.
Пречка за встъпване в брак било всяко родство /кръвно, духовно, по сватовство/, както и недостатъчната възраст, осиновяване, различна вяра.
Самото бракосъчетание ставало тържествено. Спазвали се строго установени обичаи, които се отличавали с разнообразие, извънредно интересни ритуали и красива символика. Богатството на сватбени обичаи говори за голямото значение, което се отдавало на брака в бита на българите.
Освен този ред за сключване на годеж и брак, съгласно обичая съществували и извънредни начини, каквито били кражбата и приставането на момичето.
Кражбата, независимо дали момата е съгласна или не се извършвала от момъка обикновено със съдействието на приятелска дружина и нерядко била придружавана от жестоки схватки между дружината и близки на момата.
При приставането пък девойката, след уговорка с момъка, тя сама отивала в неговия дом и с различни ритуали показвала, че иска да се приобщи към неговото семейство.
Семействата през периода на османското владичество били малки /родители и деца/ и семейни общности – големи семейства, които обединявали множество малки семейства, свързани с кръвна връзка.
Тежките условия на живот, както и патриархалният бит на българите довели до силно сплотяване и преданост в рамките на семейството. Работата била разпределяна справедливо между всички, а авторитетът на родителите, особено на бащата, бил на особена почит. Разводите били рядко явление, допускали се само при сериозни основания.
2.    Наследствено право
Обичайното наследствено право познава: наследяване по завещание и наследяване според обичайно-правните разпоредби, които показвали голямо разнообразие в различните краища.
Съгласно обичая в българското семейство наследявали низходящите от мъжки пол - синовете, а дъщерите получавали зестра. Съображенията за това били следните: синовете остават в дома на своите родители, продължават рода, грижат се за имота, допринасят за неговото увеличаване. Дъщерите не играели такава роля. Те също полагали труд в семейството преди омъжването си, но за това получавали чеиз от своите родители и нямали право да наследяват бащиното имущество редом с братята си.
Осиновените наследявали на общо основание с рождените деца, а при няколко брака – всички от брака на мъжа наследявали поравно.
Наследственото имущество се деляло между наследниците чрез специален акт – делба.
3.    Обичайно договорно право
Същността и характерът на договорите, сключвани през периода на османското владичество, се обуславяли от облика и развитието на обществено-икономическите отношения.
Обичайното договорно право познавало различни видове договори, по-характерни от които са следните: продажба, наем на вещи, заем, влог, залог, наем на работа, заемане на работа, сдружение за обща работа.
Затвореното натурално и полунатурално стопанство, както и неграмотността на населението наложили устната форма на сключване на обичайните договори. Тя включвала „пазарлък” на страните и участие на свидетели, които ги подпомагали. През ХVІІІ – ХІХ век постепенно била възприета писмената форма.
4.    Обичайно наказателно право
Органите на местното самоуправление /общини, еснафски организации/ могли да съдят само за по-незначителни правонарушения, извършени от правонарушители българи и насочени срещу права и имущества на българи. Т. е. обсегът на българското обичайно наказателно право бил стеснен, а неговото приложение – ограничено. По-тежките престъпления – против държавната власт, убийство, разбойничество и пр. били наказвани от османския съд според османското законодателство.
Тук се установяват и различията между османското законодателство и българското обичайно право, които са особено осезателни в областта на наказателното право. Според османското право определени деяния са противозаконни, а от гледище на правосъзнанието на българите – напълно оправдани, както и обратно.
Българското обичайно наказателно право познавало понятията „вина”, „умисъл”, „невменяемост”, „опит” и др.
По-леки престъпления, за които се прилагало обичайното право били: кражба, повреда на чужд имот, телесни повреди, обида, клевета, безнравствени деяния.
Наказанията се определяли в зависимост от вида на деянието, вината, причинената вреда и смекчаващите и утежняващите вината обстоятелства. Те били: мъмрене, глоба, бой, запиране в частна къща, изгонване от селото, опозорителни, духовни. Целта на наказанието била да накаже, но и да поправи прегрешилия.
5.    Обичайно съдоустройство и съдопроизводство
Когато става дума за съдоустройство и съдопроизводство, се има предвид правораздавателната дейност на общината, еснафските организации и църквата, на които османската власт позволява да се самоуправляват и в рамките на това самоуправление да осъществяват правораздавателна дейност.
Общината е сбор от отделните семейства и има свои ръководни органи – общо събрание, старейшински съвет и кмет, чрез които правораздава.
Еснафските организации обединявали хора, които упражнявали един и същи занаят. Те били най-всеобхватната стопанска и обществена организация, професионална и социална опора на занаятчиите през османския период. Ръководни органи били общото събрание /лонджата/ и ръководството – първомайстор, игитбашия и чауш.
Върховна съдебна инстанция било общото събрание, което правораздавало по големи спорове и важни дела. За по-дребни правонарушения праворадвал първомайсторът. Те разглеждали предимно спорове от еснафски характер, но поради големия авторитет на еснафските организации те често били сезирани и със спорове, които не били свързани с дейността на еснафа и при които едната страна не била член на еснафа.
Що се отнася до правораздавателната дейност на църквата, то за такава може да се говори след създаването на Българската екзархия /1870 г./ и приемането на нейния устав /1872 г./, когато митрополитските съдилища били оглавявани от митрополити българи.
Следователно става дума за правораздавателни институции, които не били съдилища в истинския смисъл на тази дума. Този факт давал своето отражение върху тяхната дейност.
Установената процедура при разглеждане на делата била елементарна. Обичайният процес започвал с устна молба на потърпевшия, страните се явявали лично, адвокатска защита не е имало. Представяли се доказателствени средства и обичайният процес завършвал със съдебен акт - решение или присъда, които били изпълнявани или от самия съд или от специални османски органи.
Приложното поле на българското обичайно право било ограничено. Нерядко имало противоречиви разрешения по еднакви или подобни случаи. Въпреки всичко това категорично трябва да се изтъкне неговата положителна роля за българите. То допринесло за запазване на народната самобитност и подпомогнало създаването на българско национално самосъзнание в борбата за освобождение от османското владичество.