ПОЛИТИЧЕСКИ И ДЕМОГРАФСКИ АСПЕКТИ

Доц. д-р Александър Антонов
Софийски университет

І. Формиране на османската политическа система на Балканите
Процесите свързани с налагането на османския бейлик като водеща политическа сила в Мала Азия и по сетнешното завоюване на  Балканите отдавна присъстват в османистичните изследвания на български и чужди автори. Според някои изследователи  тези процеси са силно повлияни от географския фактор и от далновидната политика на Осман, Орхан и Мурад I. Други изследователи търсят причината за успехите на османците преди всичко в способността им да се адаптират в сложната политическа и етнодемографска ситуация в Мала Азия.  Що се отнася до последиците от османското завоевание на Балканите и по-специално на българските земи, то тук са налице крайно противоположни по своята същност тези. Една от тях, която и до момента се подържа, разбира се не така усърдно, както преди 20 години, е базирана върху една стройно изградената още от класиците на българската историопис теория за историческата катастрофа и нейните трайни последици за поколения българи.
Непредубеденият читател остава с убеждението, че османците успяват да наложат политическата си воля благодарение на своята мощна централизирана форма на управление и на стегнатата си военна организация. Срещу тази страховита машина нито Византия, нито българите и сърбите са били в състояние да се противопоставят поради политическата децентрализация на Балканите. Така формираната опозиция – османската централизирана военна сила срещу слабите във военно отношение балкански държавици, се оказва твърде удобна и спестява отговора на редица по-сложни въпроси свързани със сложното политическото развитие на османския бейлик след средата на ХІV в. Прочитът на достигналите до нас сведения от времето на османската експанзия на Балканите показва, че всъщност политическата инициатива пренадлежи на силните удж бейове, а идеята за формиране на цетрализирана бюрокрация е в своя зародиш. Впрочем процесите свързани с изграждането на централизираната османска държава засягат пряко българите и останалите балкански народи, тъй като те не са само пасивни наблюдатели, а участват активно в османските междуособици от началото на ХV в.
Нарочно се спирам на този проблем, защото,  той е основната причина за едностранчивостта на голяма част от изследванията, включително и на тези, които разглеждат политическите събития, случващи се на Балканите в края на ХІV и началото на ХV в.
Османските хроники, макар и откъслечно, дават представа за развитието на процесите в османското общество. Говорейки за завладяването на Балканите, трябва да се има предвид и това, че в него не участват само османците. По-скоро става въпрос за едно единодействие между везира Хаджи Илбеги от завоювания бейлик Караси и османските турци. Той е и водещата фигура във военните действия на Балканите заедно със Сюлейман син на Орхан(1326-1359). Както отбелязва хронистът Мехмед Нешри “народът на земята Караси от отсамната страна също заприиждал”  До 1371 г. се завоеванията на Балканите се осъществяват от формално подчинени Орхан и Мурад бейове, които формират уджове в завоюваните територии. Това са Евренос бей, Йигит бей, Саруджа. Смята се, че едва Мурад І (1359-1389) с назначаването на своя учител Лала Шахин за бейлербей на Румелия поставя началото на процесите, които по-късно ще доведат до централизираната държава.  Той предприема и първите стъпки за ограничаване на властта на бейовете, като  създава еничарския корпус след завоюването на Одрин и като назначава акънджийски кадии, които да събират петинката (pencik) принадлежаща на султана в хора, или в пари.  Битката при Чирмен през 1371 г. слага началото и на един друг процес – налагане на османската родова аристокрация в управлението на бейлика. Това е причината да бъде отровен Хаджи Илбеги, който е планирал прехвърлянето през морето при Галиполи и имащ големи заслуги в завоюването на Егейска Тракия, от Лала Шахин.  Паралелно с вътрешната борба за власт, която минава и през един съвместен християнско-мюсюлмански заговор начело със Савджъ син на Мурад І и Андроник син на византийския император Йоан V през 1373 г., насочен срещу бащите им,   започва формирането на ранноосманската структура на управление в завоюваните земи. Може да се приеме, че нейното изграждане следва, както логиката на завоевателните походи, така също и приемствеността. Очевидно в завзетите територии се налагат административни и военни структури, които се доближават до представата за окупационен модел на управление. Това най добре се вижда след покоряването на Търновска България.  В бившата столица е настанен военен гарнизон, а управлението е съсредоточено в ръцете на управител. Изглежда, че от това правило също има изключения. Константин Костенечки в “Житие на деспот Стефан Лазаревич”, описвайки военните действия между Сюлейман и Муса към 1410 г., отбелязва, че митрополит Дамян отговаря за крепостта на Филипопол.  Като се има предвид, че от завоюването на града са минали няколко десетилетия, а с функциите на управител все още е християнин и то представител на висшия духовен клир, то въпросите за ранноосманския модел на управление стават повече от предложените до сега отговори. Явно е, че за дълго време се запазват съществуващи управленски структури. Това се вижда и от съдбата на княжеството на Драгашите, което остава с името “Константинова земя”. И тук може да се приеме, че има съхранение на заварен управленски модел. То не е завоювано вследствие на завоевателни походи, а османската власт се налага едва след смъртта на Константин Драгаш след битката при Ровине.  Каква е съдбата на войските, които той е водил е трудно да се прецени поради липсата на извори, вероятно те са включени във християнските акънджийски корпуси, за които вече стана дума. Вероятно и в Северозападните български земи, близо до границата със Сърбия също има “острови” със съхранени структури. Не ясна съдбата на Срацимировият син Константин. Явно е, че той не последва съдбата на баща си. Изглежда, че под някаква форма той успява да съхрани контрола си, ако не над Видин, то над територии влизащи в пределите на бившето царство. Но това разбира се е само една хипотеза. 

ІІ.Взаиомотношенията между мюсюлмани и християни в Мала Азия и на Балканите
В османските хроники се намират, макар и рядко сведения за положението на християните завоювани от османците.Въпреки че сведенията не са многобройни, а по-скоро откъслечни, все пак би могло да се определи начинът по който една част от тях са били включвани в политическата и военна организация на османския бейлик. Прави впечатление, че още в най-ранната османска история се търсят пътища за интегриране на немалка част византийската аристокрация в завоевателните походи на Осман в Анадола. Христоматийният пример с Кьосе Михал, който е един от най-приближените на Осман в ранната история на бейлика, е твърде показателен. Както споменава Мехмед Нешри, голяма част от “слугите на газиите” са неверници.  Като оставим настрана това, че той определя (съвсем в стила на османските наративи) “християните” като слуги, става ясно, че “газавата” в Мала Азия е политическо действие, насочено не срещу християните като неверници, а по-скоро като стремеж за налагане на политическа хегемония, целяща плащане на харадж и осигуряване на добри доходи за газиите. Османските наративи дават възможността да се очертае и моделът на  взаимодействие мюсюлмани-християни. Това е от една страна е силовото действие, даваща надмощие на османците в полуизоставената от Византия провинция Витиния, но от друга ясно проличава и стремежът към инкорпориране на аристкрацията и градското население.
Всъщност в хрониките се срещат два термина, които определят сравнително точно насоките на османската политика. Това са - yagma и mudara. Терминът yagma се среща често в османските хроники. Той е от персийски произход и означава грабеж.  На грабеж са били подложени отделни твърдини, които не са се предавали доброволно при появата на ислямската войска, но също така и цели области. Всъщност разграбването на укрепени селища, опустошаването на прилежащите им територии и отвличането на населението е всред основните методи характерни за османското завоевание на земи контролирани от християни. Обявяването на yagma давал извънредно силен стимул за участие във военните действия, тъй като предоставял възможност за неограничено придобиване на военна плячка от участващите в нападението. За да се справи с бейлика Караман Мурад ІІ (1421-1444; 1446 -1451), е бил принуден да заповядва да се извърши разграбване на земите контролирани от бейлика. Тук обаче е на лице една съществена особеност. Става въпрос за земи контролирани от мюсюлмани. Това явно не е пречка. Според Ашъкпашазаде султанът е повел към “Синът на Караман” голяма армия, в която влизали и християнски войски от Румелия. Караманската земя била опустошена, като не били пощадени и жителите. Както отбелязва хрониста след похода се родили много деца, които не познавали бащите си.  Това сравнително късно сведение е интересно с това, че споменава за участие на християни в похода. Явно това са християните акънджии от Румелия.  Като се има предвид и това, че султанът, според анонимната хроника, е обявил свещена война на караманците, които също са мюсюлмани, то примерът е показателен за политическите принципи налагащи това действие.  Газаватът и грабажите в походите не са  императивно насочени само срещу християните. Термин Mudara дава друга насоченост на действията за утвърждаване на османската хегемония. Едно от значенията на думата е лицемерно приятелство.  Това означава по – скоро пресметнато действие, съобразено с конкретната политическа обстановка. Комбинацията от тези два елемента обяснява до голяма степен и османската намеса в споровете между гръцката аристокрация във византийската провинция Витиния.  Класически пример в това отношение е помощта, предоставена от Осман на гръцкия управител на града Биледжик Той поддържал добри отношения с него докато имал полза, а по-късно завоювал крепостта.  Аналогична на политиката в Анадола се води и на Балканите.
 Сведенията в османските хроники твърде общо представят отношенията между номадите тюркмени и уседналите земеделци. Известна е агресивността на номадите към  земеделското население. Като се има предвид и това, че при Осман и Орхан номадизмът все още не е изживян, то трябва да се потърсят други фактори, които биха играли ролята на регулатор между тях. Османските наративи дават възможност да се очертаят не само линиите на противопоставяне между тюркмените и земеделското население, но и да се проследят зоните на контакти и опити за интегриране. Явно е, че един от важните фактори оказващи влияние в тази посока са хетеродоксните дервиши и ахите. Мехмед Нешри описва завие, издигнатото от шейх Едебали, който успява да се сроди и с управляващия бейлика Осман.  Това, както и други сведения, дават представа за ролята на дервишите и издигнатите от тях завиета и имарети покрай важните пътища и на пустеещи земи, както и за размера на колонизацията. По всичко личи, че хетеродоксните дервишки ордени и футувата, са механизма, който изглажда антагонизма между номадите и уседналото население. Това станало възможно благодарение на сходните етични възгледи между двете конфесии, пречупени през народното им тълкуване. Всичко това, както и стремежът за получаване на по-голяма сигурност обяснява случаите, описани в хрониките за християни, които идвали от все още незавоюваните региони при османците. Тази политика, наложила се в ранната история на османския бейлик в Мала Азия, продължила да се развива и на Балканите.
Разбира се тези констатации не изключват и насилието в ежедневието. То  съпътства османското политическо утвърждаване, присъства в османските хроники и в поредица от приписки, жития и хроники дело на книжовници съвременници на завоеванието. Сведението на Григорий Цамблак за убийството на 110 търновски боляри след превземането на Търново е показателно в това отношение.  Но ако приемем, че единствено посредством насилието се осъществява „комуникацията” между османците и християните от Балканите и че основната цел на завоевателите е да унищожи тези представители на българската аристокрация, които не приемат исляма, то няма как  да обясним не малкия брой на християни спахии в османската армия, участието на християни в акънджийските отряди на уджбейовете, формирането на войнушката институция в българските земи.  Посредством насилието не биха могли да се интегрират българите и другите християни в османската военна организация. То не може да даде и адекватен отговор на въпроса защо българите участват активно в османските междуособици в началото на ХV в., подкрепяйки на практика всички кандидати за османския престол, с изключение на Сюлейман, вместо активно да се противопоставят с една целенасочена и активна антиосманска политика. Друг е въпросът доколко това е било възможно при променения вече демографски баланс в българските земи.
ІІІ. Демографското положение на българите в края на ХІV и началото на ХV век.
Демографският фактор стои периферно в по-голямата част от изследванията посветени на политическата история на българите в края на ХІV и началото на ХV в., но е ключов по отношение на възможностите за следване на определена политическа линия от българския управляващ елит. До голяма степен познаването на демографските процеси в българските земи след средата на ХІV в. би дало отговор на редица въпроси свързани не само с политическата история, но и на тези свързани с успехите на османската колонизация в определени региони и свързаните с нея промени в селищната мрежа. Динамиката на демографските процеси в отделните региони населени с българи би обяснила и военните действия на османците, които на пръв поглед изглеждат твърде хаотични и не логични. Липсата на османски регистров материал за българските земи от разглеждания период може да се компенсира със сведения от наративи и други документи от епохата, както и от демографската картина, представена в регистровия материал от ХVІ в. Всъщност османският регистров материал от 16 в. показват една усвоена от мюсюлмански колонисти Тракия и значителни територии от Добруджа и Лудогорието. В случая едва ли става дума за физическо унищожаване на българското население или за масовото му бягство в планините. Не става дума и за преливане на население от Тракия в Северна България, или Македония. Удобното обяснение, че голяма част от българското население е ислямизирано не е съвсем убедително, защото цели да минимизира влиянието на колонизационните вълни от Мала Азия, за които намираме сведения в регистрите от ХV-ХVІ в. и в османските хроники. Още В. Златарски и П. Ников отбелязват, че османското завоевание е съпроводено с деструктивни процеси засягащи съществуващити поселищни структури и колонизация на население от Мала Азия.  Но не са само тези причини за сравнително неустойчивата поселищна мрежа и демографския спад сред българите. Изглежда, че през ХІV век в българските земи ясно се очертава тенденцията на рязък спад в демографското развитие, което е характерно за цяла Европа. Намаляването на населението започва още преди чумната епидемия от 1348 г., която само засилва процеса  на обезлюдяване в Европа. Средното намаление на селищата в Централна и Източна Европа е над 40%, това вероятно обяснява и наличието на мезри в регистъра от 1479.  Казаното до тук не цели да привнесе случилото се в Европа в българските земи, но не би могла да се приеме и теорията за масово обезлюдяване вследствие на завоеванието. За да бъда коректен, трябва да отбележа, че този процес не засяга равномерно всички териториите заселени с българи. Най-стабилна е поселищната мрежа в Никополския санджак, , където влизат северните територии на Търновското царство, като най -овладени са равнинните части и предпланинските полета.   Не е такава картината във Видинския санджак и Добруджа. Наблюденията върху селищната мрежа в земите на Видинското царство, които влизат в новата османска административна единица Видински санджак след 1396 г. сочат относителна нестабилност. Това са предимно малки села с 5 до 20 домакинства, а запустелите са ¼ от общото число на селищата в санджака. Впечатлява големия брой на вдовишките домакинства, както относително малкия брой неженени. Концентрация на мюсюлманско население е в две от крепостите Видин и Баня, което показва, колонизацията на мюсюлманско население все още не е започнала. Интерес в регистъра представлява и групата на християните спахии, които са 1/10 от броя на всички спахии.  Що се отнася до Добруджа, то тук се наблюдава обезлюдяване, още преди османското завоевание. В последствие започва твърде интензивна колонизация от Мала Азия.  Подобна е и картината в областта Тозлука – част от предпланините на север от Стара планина, на юг от пътя В. Търново – Омуртаг (Осман Пазар). Този район е слабо населен поне до началото на ХVІ в., когато започва активната колонизация на население от Мала Азия.  Картината в Софийско обаче е много по различна. В ХVІ в. тук има само 6 села с мюсюлманско население, а поселищната мрежа е изключително устойчива.  Кюстендилският санджак от своя страна е най-гъсто населената българска територии и през ХV и ХVІ в. Тук няма обезнаселени територии. 
Не е такава картината в земите на бившето Търновско царство намиращи се на юг от Стара планина. Несигурната политическа обстановка съпътствана с чести военни действия водят до значителното обезнаселяване на Източна Тракия. Така например важният средновековен  център Берое отдавна е загубил значението си. В подробен регистър от 1518 г. е споменато “самото място” Загра-и Ески хисар (Стара Загора), но без нито едно християнско домакинство. Регистрирани са 524 мюс. домакинства, от които 245 неженени, а новоприелите исляма с име Абдулах са 25,6 % от мюс. домакинства. Те обаче явно са дошли отвън, защото в града няма нито един християнин. От втората половина на 15 век градът е център на функционираща кадийска институция, което е свързано с ранното установяване на мюсюлманско население в него. Що се отнася за селищната мрежа, то и тук най –голямата група са нестабилните селища от които само три са с християнско население. Прави впечатление, че устойчиво големите селища населени с християни, които са влизали в територията на Шишманова България се намират в сравнително високата част на Сърнена Средна гора. 
Казаното до тук може да бъде подкрепено с още примери, които ще затвърдят впечатлението за сложната политическа и демографска картина в българските земи около и след османското завоевание. Показателно в случая е това, а именно че успехът на османската колонизация се дължи най-вече на силно ерозиралата поселищна структура в немалка част от българските земи. Това обяснява до голяма степен невъзможността на българския политически елит да се противопостави на завоевателите поради липсата средства и военни ефективи.