(БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ЗА РЕФОРМИТЕ В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ)

Доц. д-р Катя Станева
Софийски университет

    Резюме: Статията е реплика в дискусията за Българското възраждане като изключителен по значимостта си период от историята на българите под османска власт. Акцентира се върху гласовете на писатели и обществени дейци, ангажирани с намирането на изход от продължилото пет века робското битие на народа. Пишещите хора пред Освобождението коментират променливите политически отношения в Европа, Русия, Османската империя през ХІХ век и търсят печеливша стратегия за бъдещето на своите сънародници на балканската и на европейската политическа сцена. Елиминирането на тези гласове от претендираща за влияние историографска версия за нашето минало; изключването от анализа на балканските модерности на разказаното от Г. Раковски, Хр. Ботев, Л. Каравелов и техните съмишленици и съратници е научно некоректно и в този смисъл манипулативно, отдалечаващо се от „намерението за истинност”(Пол Рикьор). Рефлексивността не би могла да надмогне пряката ангажираност с националното, ако се базира на умишлено смълчаване на авторитетни в своето време гласове.

Политическата коректност дава възможност да предефинираме робствата, от които сме направени. Да четем алтернативно и да пренаписваме за пореден път историята съобразно нови обяснителни модели и правила за коректно поведение, които се изменят в зависимост от политическата ситуация. Прицелената в минимализирането на дълбоки обществени противоречия политическа коректност позволява да се елиминират езици, текстове, контексти, подривни спрямо „далновидната” днешна оптика към билото и бъдното. Изследователи, които фокусират анализа върху динамиката на процесите през балканския ХІХ век, аргументирано тръгват от обществените промени в Османската империя – от Танзимата и съставните му части. Позоваването на мащаба и на сравнителната перспектива при интердисциплинарното картографиране на идентичности, на практики и институции на модерността в империята и в постосманската периферия „затъмнява”, размива в картината фигури, огласили национално-градивни освободителни проекти. За гласовете, постигнали чуваемост и многопосочна въздейственост в своето и във всички следващи български времена, бих искала да напомня. Дейци и творци от величината на Раковски, Каравелов, Ботев картографират същите процеси, правят мащабни съпоставки и контекстуализации. Техните разкази (съвсем по Лиотар) дефинират това, което има право да бъде казано и правено в културата, от която са част; легитимността им е безспорна. В изписаните от споменатите политически и социални мислители страници се настоява, че в последните десетилетия преди 1878 година - на фона на човешкия прогрес в света - потенциалът на българската способност за търпение, за изтърпяване е изчерпан.
Реформите в Османската империя са сериозно обсъждана тема във възрожденската словесност. Присъствието на Хатишерифа от 1839 година и на хатихумаюна от 1856-та като тематизъм в нашата доосвобожденска лирика, белетристика, публицистика, мемоари, пътеписи, фейлетони е коментирано от литературните историци. Аналитични представяния на творци, жанрове, институции акцентират проблема за реформите в империята. Не ми е известно да са ставали предмет на системно проучване публикациите с приветствено отношение към реформения акт, издаден от султан Абдул Меджит и прочетен в павилиона на розите „Гюлхание”на 3 ноември 1839г. С това реформено начинание се открива епохата на Танзимата. Ще предложа реплика от позицията на литературен историк към настояването на критиците на националното за преосмисляне на цялостната концептуализация на Българското възраждане и ограничаването му до „процес на национално осъзнаване и организиране” в османския контекст от ерата на Танзимата. 
Да тръгнем от добре известното - в „Предвестник Горскаго пътника”(1856) Раковски задава код и ход за разискване в българския революционен печат на въпроса за реформите. Според предложената от публициста гледна точка османското правителство спекулира с обещания за модернизация, към които Европа – за свое удобство и от корист – ситуативно демонстрира взискателност или доверие. Анализът на турската вътрешна политика, моделирана от външни намеси, разкрива недвусмислено, че правдини за християните не могат да се гарантират от хатихумаюни. И след Гюлханския хатишериф (окачествен като „ветровит”) ние „нищо добро не сме видели”, турците са си останали непроменените от векове „грабители, суеверци, кръвопийци”. Според Раковски заслепение, залъгване е вярата в несъществуващи, неспазвани закони. Утилитаризмът е задължителна политическа и житейска стратегия за всеки поробен народ и българската ние-общност е призовавана да отчита актуалните политическите реалности при търсене на покровители и на „целителен лек”. Агресивният в своята логичност и образност модел за интерпретиране на реформите, конструиран в политическия преглед „Няколико речи о събитии в България в лят 1853 до лято 1856” и в двата сатирически текста „Просвета в Турско” и „Пиршество на турски велможи”, упражнява въздействие върху най-влиятелните доосвобожденски писатели и публицисти.
 Въвеждащите думи на войводата от първата отпечатана повест на Любен Каравелов перифразират посланията на „Предвестника”: „Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братия! Всички тия работи са празни, голи лъжи са тия… Аз през своя живот съм видял много такива хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета, и всички тия турски закони и правдини отидоха по вятърът. Турска работа! На книга се пише много, с думи се дава още повече, а човек не види добро ни за дукато: по устните текло, а в устата – ни капка!”(„Атаман /Из болгарских нравов/. – Повестта е публикувана от Каравелов четирикратно – 1860, 1868 на руски; 1870, 1871 на български) . Творбата ползва за вход неверието, то властва над съградения свят и мотивира грабването на пушката като изход. В хода на сюжетния развой се очертават три поведенчески модела като възможни избори пред българина. Вековната практика на преклонените главички и упованието в законовата равнопоставеност на християни и мюсюлмани пред правосъдието в империята не гарантират оцеляване. Молбите с падане на колене пред насилника (реакцията на първия брат - образец на патриархална възпитаност) и предприетото от втория брат търсене на справедливост чрез турския съд завършват със смърт. Единствено третият брат - войводата - намира спасение чрез решението да мъсти с оръжие за безчинствата. Белетристичната творба тълкува социалния ефект от оповестения танзимат с прицеленост да се види какви реакции стимулира - у поробените (напразни надежди да проработи оповестеният режим на равнопоставеност между всички поданици) у поробителите - присмех, ожесточение, фанатизъм. По волята на автора двама от персонажите - местният османлия и софишкият паша - произнасят откровено  "п(р)ояснителни", себеразкриващи, публицистично оформени тиради: „...Царскиот тензимат ке да ви бие, да ви тепа, да ви краде и да ви пие кръвта. Не ке тензиматот да ви брани, не ке! Вие хубаво знаете, че тензимат не може да буде между турчина и гявурина.... И кадиот, и пашата, и забитинот ке да чува Хасана, а Продана и дяволът не ке да го знае... Море, Първане, не ке да те чува хартията, море! Я ке да те научим една памет: земи хатихемаюнот и залепи си с него прозорците. Знайте, че тензиматот никому не ке донесе хаир, а само на халваджиите - да си гуждат в него халвата..."(Т.1, с.219)
Кого "чува" - пази и слуша - османската власт, става пределно ясно за българския човек. Негативният опит е представен и чрез кратките думи на пашата, пред когото селяните свидетелстват за случилото се и невинността на набедения, дръзнал да търси законово гарантираните равнопоставеност и справедливост :"Какво ще да ви направя, когато нямате турчин свидетел! Аз не съм крив, когато законът е такъв! Петдесет свидетели българи са по-малко от един турчин.”(с.235) Качеството на съдебните решения зависи от свидетелските показания и в българската революционна периодика на термина „турско правосъдие” се вменява значението на оксиморон. На 3 март 1871 г. Л. Каравелов пише в печатаната на румънски език притурка на в.”Свобода” статия със заглавие „Турските закони”. В нея публицистът предлага преглед на съдебните и административните практики в Османската империя от 1856 година насетне, за да подчертае – за кой ли пореден път и с многократно посочваните примери за „безподобно варварство” в предходни журналистически материали –  „В Турция няма сигурност нито за имота, нито за живота”, коранът определя законодателството (т.10, с.180-183).
Първата отпечатана повест на Каравелов изпълнява функциите и на "инициационна творба"(по терминологията на Р. Коларов) - съдържа репертоар на кодовете, жалоните, художествени открития, които ще бъдат разгърнати по-нататък в творчеството на писателя, и на "творба-усилвател" -  творба, която прояснява определено значение на следващи текстове, като засилва акцента им, повдигайки го на степен . Петко Славейков с добре улучена реторика говори за търсения ефект на гласа и почерка „Любен Каравелов” във възрожденската публичност  – „Личе Стойчев пише нарочно, за да подмирише”.  С “Войвода” писателят започва да коментира задълбочено и многостранно неприложимостта на „уханния” гюлхански хатишериф в “смърдливото блато”, от което излаз има – и този изход е ясно посочен и многократно подчертаван - „само революцията или радикалното преобразование на господарството” (Независимост, бр.42 от 3 август 1874 – т.8, с.377-382) .
     В запазен фрагмент от непубликуваната Каравелова повест със заглавие „Мъченици” началото уточнява хронотопа – лятото на 1875-та, Пазарджик, а диалогът разгръща и сумира мотивите на революционерите в навечерието на Априлското въстание. Свещеникът огласява апостолските думи на своя син пред градския учител и с проповеднически интонации натъртено повтаря: „ …турчинът во веки веков ще си остане турчин, … стамбулското правителство е олицетворение на лъжата…Стамбулските благи намерения, реформи, хатихумаюни, гюлханета и пр. и пр. не са нищо друго, освен игра на сляпа баба”. Прозорецът като фигура се появява и тук, за да се провиди в словесно-образна перспектива ангарията като позорно явление. След похвалите пред света на "честното правителство", че ангария в империята не съществува,  отецът посочва  с потрес принудените да работят даром нещастни младежи и девойки. Синът на свой ред гневно избухва по повод предлагания на българите „целителен балсам”от цариградските вестници „Източно време”, „Век”, „Напредък” и „Зорница”. Четирите издания са представени с характерния за фейлетониста Каравелов оценъчен език и чрез дискредитиращо цитиране на конкретни публикации. На няколко страници се наблюдава как множество предходни Каравелови и чужди текстове се „чуват”, наслагват, преформатират.  (Текстът заслужава по-цялостен и детайлен анализ).
И един пример от поезията на Каравелов. В нея прозвучават и отекват гласове от граничното десетилетие преди Освобождението, те са непосредно разпознаваеми и в тази творба: „Боже мили, боже драги,/чуй моята дума! Прати краста, прати шуга,/ прати черна чума!/…/Ако искаш, то ни прати/и Митхад-пашовци/за да дерат, за да колят/твойте мирни овци./Избави ни, само, Боже /от днешните форми,/които се вов Цариград/наричат реформи!” - Свобода, бр.2,02.07.1872 - (т.4,с.101). Текстът е жанрово разколебан между молитва и проклятие, изразните средства набавят клишета за/ или ползват клишета от/ актуалния поетически фонд и фолклора. Тук акцентирам разгръщането на водещия мотив.
Положена в широка интертекстуална рамка, темата за прокламираните от османското правителство преобразования действително се превръща в едно от концептуалните ядра на предосвобожденската словесност. В обемното и представително за развоя на българското политическо мислене творчество на Л. Каравелов реформите са ключов тематизъм. Ще насоча вниманието към публицистиката на писателя, и то към „същинските” журналистически жанрови форми – уводни статии, политически прегледи, дописки. Тези публикации в тогавашната периодика (независимо от езика, подписа, анонимността) носят претенцията, че информират публиката, към която са насочени, че разпръскват новини, знания, истини. Целта на революционния периодичен печат е да стимулира българската аудитория, да породи движение. Основният стремеж на писателите, на създаващите българска изящна словесност – стихотворения, повести, разкази и т.н. - е да придадат дълбочина, сложност, допълнителна въздейственост на лансираните в публичността образи и сюжети. Вестниците и списанията, редактирани от Раковски, Славейков, Каравелов, Ботев разчитат на двете стратегии за конструиране на свят, с различна степен на успешност събират в концептуално единство журналистически и доминирани от фикционалното художествени текстове. Любен Каравелов се включва в дебата за реформите и го отваря към магистралните тематични коридори – страданията и борбите на българите, търсенето на стратегически партньори за решаване на жизненоважните общностни въпроси.
Първият брой на в.”Свобода” е отпечатан на 7 ноември 1869 година. Тоест 30 години след оповестеното въвеждане на държавни гаранции за имота, живота, честта на всички поданици политическият мислител притежава възможността да подлага на системно обсъждане въпросите доколко и как турската власт успява в опитите си да реформира своето законодателство, да го наложи във всекидневната социална практика, да контролира или поне да минимализира конфликта столица - провинции. Програмната статия поставя проблемния възел в цялата му дълбочина и нерешимост –„Могат ли турците да желаят българското возрождение, българското счастие и българското добро, когато българското возрождение е гроб за турската империя?” (т.7,с.98). Разривът господари-поробени според публициста е непреодолим и с реторическа настойчивост и повторителност тезата е многократно обсъждана в следващи негови публикации.  За бавното напредване и развитие на народа причините са ясно указани - „защото нашите ръце са везани”, нямаме родолюбиви водачи от величината на Мацини и Гарибалди. Финалното обобщение отвежда към частично разделяне на политическата и моралната проблематика, загатва нова посока за анализиране на случващото се в османската държава след Кримската война – „Ние, българите, вече се възродихме нравствено: нашата книжевност, нашите училища, нашата журналистика стоят на по-висока степен от турските; нашият народ е способен за култура, за търговия и за цивилизация; ние сме пълни с млади сили…” Любен Каравелов акцентира необходимостта от задълбочаване в политическото. На емблематичното питане за черковния въпрос предлага отговор, изпреварващ развръзка на борбата през 1870-та, а също и Ботевия коментар, предлага отместване на въпроса за независима църква от дневния ред на българското общество (обявява го за „несвоевременен”).
 В уводната статия от втория брой на „Свобода” редакторът подхваща проблема за реформите откъм правителствения проект за сливане на турските и българските училища. Текстът дава солидна основа за разисквания върху механизмите, които правят от „османските” българи „българско общество”. Ясно артикулирано е себеопределянето на това общество спрямо пожелани образци и контекстуални рамки още в началната констатация („1848 г. беше епоха, за да се возродят много народности, между които е и българският народ”) Стегнат разказ за трудния път на самопознание чрез издаване на български вестници и книги и създаване на светски училища, ирония и сарказъм към рекламирания във в.„Turquie” „либерален закон(?)” и към намеренията да се създават „по калъпът на Галато-сарайският лицей женски и мъжки училища” предхождат и мотивират категоричността на автора - българите няма да предадат своите „училищни фондове”, училищата, децата си в ръцете на турските реформатори…(Тук в скоби ще вметна, че основателно Десислава Лилова обяснява провала на  „фундаменталното” реформистко начинание на Митхад паша със силния тогава  „фундаменталистки” манталитет  - „Проектът претърпява провал, тъй като среща съпротива сред консервативния османски елит и именно това дава шанс на българите да отстояват с успех своя „образователен суверинитет”. )
Цифровите индекси "1848-ма", „1856-та” са важни ориентири за рефлексията върху контексти, граници, дефиниции на процесите на национално осъзнаване и организиране, легитимни за самите възрожденски дейци. Наличните в творчеството на Каравелов ценностни маркери не могат да се загърбват в днешните концептуализации на балканския ХIХ в. Още повече, че статиите и политическите прегледи от „Свобода” и „Независимост” съвместяват панорамно представяне на европейската, балканската, руската политика с детайлно взиране в ситуативни конфронтации и визиране на конкретни геополитически прегрупирания. Журналистът борави с обемна в количествено отношение информация. Цитираните и тематично обвързаните публикации в наши и чужди вестници, брошури, книги оформят „представителна извадка” за тогавашните мнения и нагласи спрямо етносите, групите, личностите и идентичностите на Балканския полуостров. Респектиращата осведоменост, достъпният език, играта с натрупване на гледни точки в прочита „отблизо” и „отвисоко” на правителствените проекти придават многопластовост на Каравеловите коментари.
Безспорно в актуалните днес периодизации на Възраждането четливо присъства хронологията на Танзимата. Но големите политически мислители от епохата разглеждат реформите в Османската империя като наложени под натиск (отвън и отгоре), като нежелани, а също и неизпълними поради липса на ресурси. В революционния печат реформените начинания са дешифрирани като словесна жестикулация-лишени от логика импровизации, отказва им се дори минимална обществена значимост.Твърдения от типа “Генетически началото на повечето от промените, които днес наричаме „Възраждане”, са реформите в Османската империя, а след това те се развивали с техния пулс. Така ги виждали съвременниците, така ги описвали и първите поколения изследователи”  могат да се сдвоят с „поправящи” цитати от публицистиката на Каравелов, които коментират/четат блокадния потенциал на консервативната османска политическа система срещу (про)европейското влияние. Един пример – „Турската религия, турските нрави и обичаи, деспотическите страсти на султаните, розкошеството на държавните мъже, глупостта на второстепенните чиновници и характерът на самият народ няма да дозволят на христиените да повдигнат главата си и да бъдат независими хора. Освен това, издаваемите от правителството закони, фермани, постановления и устави ще да се изпълнят само тогава, когато тия отговарят на мохамеданските страсти и когато не излазят из параграфите на корана... Самата действителност ни уверява, че именно в последните десет години, в продължението на които османското правителство е успяло да воведе в държавата си множество европейски постановления, Турция е заприличала на безобразен хаос, в които се не вижда нищо друго, освен ожесточение от едната страна и неудоволствие от другата” – Независимост, бр.42 от 3 авг. 1874 (т.8,с.382). Това виждат съвременниците – и описват как „скърцат със зъби против христиените” почувствалите се унизени във вярата си турци и как „печално” християните упрекват правителството в обещания и нищонеправене. Според Любен Каравелов (според пишещия революционер – зад имената се провижда доминиращата позиция) не пулсът на „полуизгнилия леш” задава ритъма на Българското възраждане. Мислители от величината на Раковски, Каравелов, Ботев отказват да вместват процесите на национално възмогване в умъртвяващата примка на чуждата власт. Техният критичен прочит на реалността в империята е базиран върху споделена ценностна позиция – българското освобождение. От тази позиция те правят валиден анализ, с неприемлива днес реторика на омразата трупат вестникарски „доказателства”, „фактове, живи фактове” и въобразени „примери от турското правосъдие”. Генерализациите и афектите на националистическото говорене са обясними и нееднократно коментирани. Националистическото писмо налага свой критерий за преценка, споделя своя версия за това кой кой е – Митхад, поредния султан, Бисмарк… Добре известна е разликата между свидетелстването от позицията „да-бъдеш-засегнат” и обективния, достатъчно отдалечен във времето научен анализ. При ревизиране на „официонализираните” оценки-прочити на Възраждането (на балканския ХІХ век) вниманието на „другите прочити” се фиксира върху пренебрегвани факти, фактори, методологии. Отменят се с апломб предходните основополагащи езикови и художествени факти; омаловажава се тяхното интерпретиране, контекстуализиране, текстологично реконструиране. Изследователят от ХХІ век в различни ситуации проиграва сблъсъка принадлежност/тълкуване (български историк – историк). Тук и сега пиша като литературен историк, убеден, че четимостта на вековете – ХVІІІ, ХІХ, ХХ – е точно толкова съмнителна, колкото преданото четене на текстове откъм идеология, национални идеи и доктрини. Както и да (пре)договаряме модерността и да (ре)визираме интелектуални наследства, в историята на модерната балканска и европейска политическа мисъл остават налични – при това значими и непренебрежими – страници с подпис „Любен Каравелов”/”Христо Ботев”.
 Председателят на БРЦК - редактор на в.„Свобода”/„Независимост” с убеденост приписва на консервативното турско общество неспособност за интегриране около правителствени програми за модернизация и демократизация на живота в империята, отрича и наличие на османски елит, способен да упражнява политическа реформаторска дейност в унисон с европейските ценности и практики. Макар че от Бозвели насетне идеолозите на националното еманципиране – включително и Л.Каравелов - ползват оповестените реформи като повод за огласяване на българските искания и за легитимно обединяване около конкретни каузи.
 Многократно и по различни поводи Каравелов пише откъм християнския опит, говори като публичен и като частен човек, огласява позицията на частните/честните хора за характера на „турското возрождение” и на прогресивните преобразования и движения в Османската империя – „Да видиме сега какви са тия прогресивни движения и на какво тия меришат. Ние сме говорили хиляди пъти, ще да кажеме и сега, че турските прогресивни движения произхождат само в Цариград, т.е. в министерските канцеларии, дето се пише и говори твърде много, но дето се не върши почти нищо. Ако турската империя пропада, то пропада не за това, че тоя или оня е неспособен човек, а защото самият турски народ е неспособен за никакъв прогрес и никаква цивилизация. Сичко това твърде добре знае и сам Митхад паша. И така, турското возрождение е една празна мечта... Тряба да кажеме и това, че нашето убеждение разделят сичките европейски политици, които нямат интерес да лъжат ни Турция, ни Австрия”(Свобода, бр.8, 19 август 1872, т.8, с.29). Л. Каравелов притежава собствен политически профил в правенето на актуални коментари, в артикулирането на медийни послания, образи, политики. Неговите текстове са привлекателни за литературоведа със специфичната си поетика, с фигуративния език при разгръщането на сюжета-изглед за представяне на българското, задушавано от вековния захват на турското. Но тук отместваме изследователската оптика по посока на значимостта на изписаните от публициста страници с настояването, че те придобиват статута на темел в историографския разказ за Българското възраждане още в началото на ХХ век и (де?!)формират познавателния модел за балканския деветнадесети век с отказа да тълкуват позитивно процесите на национално осъзнаване и организиране в контекстуалната рамка на Танзимата. 
 Желанието българите да се превърнат в самостоятелен и силен субект на собствената си съдба – манифестно явена прицеленост на писателя - е разбираемо и легитимно. (Според мен „Крива ли е съдбата” е знаковото Каравелово заглавие. Писателят тематизира драматичната съдба на поробените балканските народи в различни по жанрова определеност текстове; дава отговор на въпросите кой е виновен, какво да се прави; по много и по различни начини внушава, че човешката – общностна и индивидуална - съдба е драма, в която всеки съ-участва с отговорност и задълженост да реформира себе си и контекста.) Ясните и национално пристрастните послания притежават легитимност като комуникативна стратегия на идеолозите на националната революция. Каравеловите текстове пропагандират и радикализират искането за опазване на българското от лошите практики в империята – ежедневни посегателства над имота, живота, семейната и общностната чест. За пулс на промени в империята тази публицистика не отваря дума. Редакторът на „Независимост” (бр.50 от 1 септември 1873) прави „кардиограми” и велегласно ги разчита - „Турция никога няма да се реформира и да заприлича колко-годе на господарство. Мъртвото се не возражда, а гнилото се не раззеленява. Развратът, многоженството, религиозният фанатизъм, природното тъпоумие и азиатските наклонности не се изкореняват с микстури, със студена вода и маджаро-австрийска молитва...Турция се намира при последнята предсмъртна агония, а Австро-Унгария се е заразила от същата болест”(т.8, с.181-182). Понятието „реформи” (реформиране) функционира като „виртуална фигура”/вербален индекс на актуалната политическа ситуация, записана в авторовата памет във формата на иконично-образен код, който задейства текстообразуваща програма – тук ползвам понятийния апарат на предложената от Радосвет Коларов теория на автотекстуалността. Каравелов – или по-общо казано, българският  революционен деец - скъпи ценностите и устоите на народния живот и с полемична напрегнатост огласява в публичното пространство, че полагането на своето, на българското в модела на османските „реформи” означава отказ от свобода и бъдеще, означава бавна, мъчителна смърт. Означава робство. Социално-политическият залог на преобразуванията по дефиниция няма как да мотивира българите – техният ценностен хоризонт е полюсно различен от имперския.
Мотивът за реформите се обвързва с темата за цивилизационния разлом Османска империя – европейски държави, а също и с менливите приоритети и политики на Великите сили спрямо балканските народи. За разлика от Раковски и Ботев, Каравелов се въздържа да вменява велики вини на Великите сили, най-често остава при дистанцирано констатиране на новите геополитическите вектори в отношенията между империите. Отликите обаче не са прозрачно четливи и изискват по-обстойно изследване. Но знанието за т. нар.„реформи в Османската империя”, отгледано от Каравеловите текстове – и от разказваното на български език в творби на негови предходници, съвременници, следовници – независимо от разликите в отделни детайли и целени внушения – не дава основания за пренаписване на националния исторически разказ. В каноничната (академичната) историографска версия отекват изречени от Каравелов оценки и репрезентации, неговите идеологически проекти получават желаните ехо-ефекти. Възраждане е епоха на силни личности и слаби институции, през езика-поглед на писателя Каравелов българските дейци, дейности, институции са амбивалентно представени. Сатирически заострените образи на своето  са предхождани от и се редуват с мъченически и героически; изобличителното слово на редактора на „Свобода”, „Независимост”, „Знание” е създавало дискомфорт на редица „строители” на нова България. Но е било непренебрижимо в своето време, рецептивно доказан факт е ефективността на „Знаеш ли ти кои сме?” например. За реформени процеси в империята идеологът не говори, оценките за „реформите” са еднозначни, тотално негативни и скъпящи единствено Изхода от робското битие. Каравеловите буквализации и декодирания предлагат пределно ясен прочит: „Ако цариградското правителство да би вовело в държавата си, т.е. ако да би написало и напечатало даже и американските закони, то главата на турския фанатик ще да остане още на дълго време в своето първобитно положение”  (Независимост, бр.34 от 12 май 1873 – т.9, с.319). В напрегнатия националноидеологически говор прибягване до реторика на политическата коректност е неуместно – този говор разчита на едри интерпретационни жестове за успешно заличаване на границата между езика на смешното и езика на омразата. Така политическата сатира спешно се превръща в инструмент за създаване на колективни  емоции.
 Л. Каравелов притежава умението да формулира силни аргументи и да ги защитава пред аудиторията, за която са предназначени. Възрожденският лидер - да повторим отново - търси прагматична, печеливша за българите позиция. Публицистиката и фейлетонистиката на Каравелов са ползвани – и според мен са използваеми - като коментарен документ с прав и обратен знак. Ще приведа цитат от обзорната статия „Българският църковен въпрос,”отпечатана в „Новороссийский телеграф”(21,24 декември 1869). Тя притежава качествата на интерпретативна и „застъпническа журналистика”: „Както всички знаят, след Кримската война бе издаден прословутият хатихумаюн, в който турското правителство, по искане на Русия, обяви всичките си поданици за равноправни; арменецът бил равноправен с гръка, сириецът – с босненеца, а българите изобщо не бяха споменати; считали ги за гърци, защото били православни.” Българите изпадат като целева група на хатихумаюна, но позовавайки се на него, предявяват своите искания пред султана да бъдат признати за отделна нация и да имат свои представители пред правителството в Цариград. Статията документира зараждането на ранномодерната субектност на българите като общност; дефинира националния характер на църковния въпрос; оголва финансовите интереси на гръцката патриаршия, прикривани с исторически и догматически претенции; проследява постъпателността и перипетиите в развоя на конфликта. Аналитичният модел рационализира политическите процеси и отговорността на местните елити, курсивира историческата обратимост на субект-обектните отношения. За руските редактори авторът е представител на българския печат в Букурещ”(т.1,с.83).
Журналистическите изяви на Любен Каравелов в руските вестници са доминирани от стремеж да представят динамиката в българското живеене, а в „Свобода” и „Независимост” – да я провокират, ускоряват, насочват. Правителството блокира развитието на поробените, преобразованията са комедия за заслепяване на европейските държави е повтаряна като рефрен констатация. „Системата на турското управление никак не може да се измени, ако Цариградското правителство и г. Нешо Бончев и да лъжат светът с мохамеданските реформи”(Т.7,с.318). Основен адресат на революционните Каравелови издания е българският и балканският интелектуален елит. Журналистиката в този период все още не функционира като „четвърта власт”, тя не упражнява контрол върху държавната администрация. Нейните високи прицелености са, най-общо казано - „сглобяване” на разпиляното и разнолико българско обществено тяло, структуриране и „глобализиране” на публично пространство, формиране на публично мнение, промяна на обществените нагласи. Оттук и острата пейоративност в литературнокритическите статии и фейлетони на публициста, разправата с тогавашните "хаби-книга писатели". В  отделни политически прегледи Каравелов е склонен да прояви разбиране към българските журналисти в Цариград, които са принудени да мълчат или да дават израз на неизпитвани чувства към османските управниците и техните проекти. Но на адмириращи имперските реформи публикации в сръбския, руския, европейския печат журналистът реагира с острота и нетърпимост. („Нашите цариградски вестници от немай къдя проповядат дуализъм, солидарност и даже братство с турците…Тряба ли да обвиняваме „Македония”, че тя понякогаж кади тамян на султанът, когато Матия Бан и Милош Попович му пишат химни в Белиград?"(т.7,с.294). В анализите от революционния печат реформите в Османската империя са визирани през призмата на макроисторическите процеси – формирането на независими държави, секуларизацията, демокрацията, модернизацията, силния национализъм. Геополитическата рамка на „Нашите народни работи” (Свобода, бр.24 от 22 април 1870) е сглобена от високи образци на резултатна обществена трансформация - борбите във Франция, Испания, Румъния, реформите в Русия,  „страшната борба между маджарите и австрийските сърби” (т.10, с.57-58). За да се курсивират негативите на българския опит и необходимостта от промяна на мисловните и поведенческите модели.
Разсъжденията на Каравелов за реформите в Османската империя са подчинени на доминантната идея за съдбата и освобождението на българите. За нея няма еднозначно решение. Проиграват се въображаеми пътища, съюзи, проекти - за Южнославянска /”яка либерална”/ федерация, Дунавска федерация, за славянска взаимност, фундирана върху идеологията на самостоятелността и националноисторическата субектност - „всеки народ да учува (уварди) своята свобода и да се управлява по своята собствена воля”. „Пътни карти” до една утопични. Толкова свидният, интимно изживяван каравеловски проект за българо-сръбско братство, за „българосърби”(siс!) беше реализиран - разигран и проигран – във вариант сърбохърватски…
На Балканите живеем с големи световни, европейски идеи и с неадекватни практики, с вековна невъзможност да скъсаме с азиатското, с ниска култура на свързване в общество. От наложеното с ятаган присъствие българите, заедно с другите поробени християни от 18 и 19 век, се опитват да се еманципират чрез дамаскина и дамаскинята. Оттук произтича проблематичността в случая „Каравелов”, от пренареждането на типовете политически активизъм след неуспеха на сабята. Списание „Знание”, замислено като легално издание, не тълкува по нов начин вече етикетираните като гръмки, празни, плитки обещанията за дълбоки реформи. Редакторът не пренаписва вече изговореното, залага на идеята за социално строителство, социални дисциплиниране, която е фундамент за всеки просветителски проект. Многобройни Каравелови текстове от „Свобода”, Независимост”, от руските и сръбските вестници могат да се четат в режим на автополемика и/или самопоправяне. Отстояваната негодност на прокламираните преобразования поради човешка „некачественост” на псевдореформаторите отвежда към приплъзванията между различните видове етноцентризъм („турска работа”=„българска работа”). Но неотстъпната пейоративност спрямо изписваните като скоропоговорка „хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета” подрива претенциите за ре-визиране на историографските схеми откъм османския контекст като определител на Българското възраждане и на възрожденските процеси. Поставя под въпрос и прицелените в международния научен обмен (в идеологическия пазар) - концептуализации, които зачертават историческата рефлексивност, политическото философстване, хюбристичното усилие на възрожденските дейци да променят съдбата на поробените си сънародници.