Проф. д. ф. н. Румяна Дамянова
Институт за литература, БАН

    Проблемът  за робството е универсален, общочовешки. Той присъства в живота на човешките общества от най-дълбока древност. Съответно и преодоляването му е свързано с различни реакции, с различни  представи, с различни тълкувания на разбирането за свобода. Тези две понятия намират своето философско обяснение като двете етически категории  – “зло” и “добро” – във философията на Сократ, Платон, Аристотел. Модерната философия на ХХ век открива тази опозиция  в трудовете на Николай Бердяев – “Философия на свободата” (1911), “Философия на свободния дух”(1927-1928) и “За робството и свободата на човека” (1939). През последните  години в историческата социология и философията станаха актуални изследванита на постколониалните общества и култури, на търсене на  възможностите, но и границите при определяне ,загубване или отстояване на идентичността – личностна, културна, национална.“Доброто” и “злото”, робството и свободата, намират различни интерпретации в художественото творчество на народите, създават запомнящи се образи, които ги идентифицират  като общност: от заключителните строфи на “Духове” от Мицкевич “Полша още не е загинала”, през класическия стих на Ш Петьофи за любовта и свободата, до възгласа на Христо Ботев “Хляб или свинец!”.
    В културната история на всеки народ робството и свободата имат своите пространства, запазвайки  универсалната си  същност.  Това, което обаче е общовалидно, е отношението към робството като отношение към властта на чуждия,  отношение, което обаче, невинаги е съвсем еднозначно. В преобладаващата си част реакциите към чуждото  задвижват охранителния механизъм на всяка  култура, насочен към опазване на “своето”. В този смисъл възприемам  “чуждото” като културноисторически продукт, който съществува в своята самоценност; за неговото определяне, обаче, е необходима известна дистанция. Контекстът на “чуждото” е специфичен, защото влиза в по-сложни конотативни съотнасяния в полемиката за “другото” Независимо дали се интегрираме във  или се еманципираме от  “чуждото”, то налага задължителна дистанция или отграничаване. Именно в преосмислянето на чуждото е заложена  активната позиция на разграничаване, което дава израз на охранителната реакция (“Дали всяко чуждо е добро?”), но  крие и  любопитството  към проникването в непознатото и неизвестното чуждо (“Ами ако е добро?”). Т.е., пренесен в областта на културното интегриране,  този проблем очертава амплитудата на привличане-отблъскване, в която приемането на  властта на “чуждото” се изживява като собствен, иманентно присъщ етап  от изграждането на “своето”. Може да се каже, че за българския ХІХ век това е особено характерно.
    Видян през такава изследователска призма – за емоциите и емоционалните опозиции, отразяващи пространства на робството и  породени от отношението към властта на “чуждото” – проблемът  придобива по-ясно очертания, получава физиономичност. Същевременно се разтваря в множеството процеси, съпътстващи изграждането на културата през Възраждането в стремежа за приобщаване към напредналите европейски народи. Процеси, които един комплексен методологически подход може да изясни , подход, опрян на литературната история, психологията , политическата социологията ,историята.
    В този смисъл именно, “чуждото” предполага множество възможности за културни пресичания и взаимодействия. Но видяно в полето на словесността през ХVІІІ-ХІХ век – епохата на Българското възраждане, когато се утвърждава народностната идея и се изгражда българската нация – отношението към чуждото   очертава  пространствата на робството, откривайки в тях характерологични за времето емоционални опозиции.
    Ще уточня, че няма единна класификация на видовете емоции. Като най-ранно се приема определението на Декарт в “Страстите на душата” (1649 г.), където  са дадени само шест вида емоции: “удивлението, любовта, омразата, желанието, радостта и тъгата” .  В “Етика” Б. Спиноза предлага друга класификация: омраза, завист, смущение, разкаяние, отчаяние, възмущение, угризение, гняв . В последните десетилетия  проблемът за емоциите се обсдъжда от когнитивната лингвистика и теорията на литературата, като се предлагат различни решения. Значително по-продуктивно би изглеждал един поглед към проблема, ако се разглеждат  неговите аспекти през емоционалните опозиции. На част от тях обръща внимание Роберт Плутчик, като предлага следните опозиции: радост-тъга, приемане-отвращение, страх-гняв, изненада-очакване .
    И така, кои са доминиращите емоционални опозиции през Българското възраждане и в какви словесни прояви те се отлагат?  Ситуацията “под иго” е характеризиращият белег на културата от ХVІІІ и ХІХ век, която намира отражение във възрожденската словесност – най-вече в публицистиката, в личните писма, в художествените текстове, в предговорите към излизащите книги,които често имат характер на манифестни текстове.
    Още с “История славяноболгарская” на Паисий Хилендарски в българското мислене прониква идеята за историческата травма, като извежда в стереотип една от водещите опозиции на възрожденския поведенчески репертоар – славно минало/срамно настояще. Така още в този първи текст, в зората на Възраждането, се утвърждава категорично опозицията слава-срам: слава, породена от героичните подвизи и отстояване на  културните завоевания и срам – породен  от  отказа от българското име и  от забрава на славното минало. Така, неизбежно ,историзмът на ХІХ в. става онова огромно пространство, в което възрожденският човек  ще отстоява  своя поглед към историята, както и своето отношение към настоящето, като славата и срамът ще съпътстват неговите словесни изяви, отразявайки опозицията робство/свобода За робството се пише през целия възрожденски период, то е “потъпкание робство”, а народът е “пороблени роби” (Бозвели), “Българи бедни, бичом биени и немилостиво от турци..”(Раковски), то присъства в патилата и страданията на Софроний Влачански, във възгласа на Неофит Рилски “Докога сон глубокий?” и др.
 Едно от най-тежките следствия от исторически факт на робството, според Паисий, е загубата на историческа памет.  Оттук и основният източник на страх за възрожденския човек става заплахата от загубване на народностната идея. Така опозицията страх-слава  става една от водещите през ХІХ век: страх от заличаване на името, от потъпкване на народността, но и слава от постигнатото, гордост от направеното. Отговорът на възрожденския човек от ХІХ век е  в просвещението, в постигането на модерното знание, в догонване на напредналите. Поради това и европеизмът става онова пространство в мисленето на възрожденеца, където се срещат  срамът, страхът и гордостта. Във втурването към “прехвалната Европа” (К. Фотинов) има едновременно страх и влечение, страх и радост, а, ако използвам удачния израз на Н. Пътова – “заплаха и копнеж”. Защото, поддавайки се на чуждото външно влияние,  новоизграждащата се българска култура усеща  заплахата тези влияния , случайно или целенасочено, да я променят, което вече би довело до “разтваряне” на българската културна идентичност, един вид заплаха за идентичността. Това са процеси, които протичат по-плавно (не е като насилствена загуба на независимост), те са  по-трудно забележими и за една немалка и авторитетна част от възрожденското общество, те са по- опасни. Това се изразява в страха на възрожденския човек да не се претвори в квази-култура, в квази-цивилизация, да не загуби своя  народностен облик. Съответно, като опозитивно присъствие се открояват и гордостта и славата от постигнатото, затова и често в един и същи текст може да се намерят и двете страни на тази опозиция.
Едно ясно формулирано пространство на робството във възрожденската словесност са мемоарите за Възраждането, изследвани от Светлана Русинова като “тъмничен топос”; през последните години сериозно се занимава с тях и П. Стойчева. Именно в тези мемоарни текстове се открояват ясно емоционални опозиции, които дават насока на възрожденското мислене и поведение, а именно: надежда-отчаяние, гняв-колебание, очакване-изненада, огорчение-възхищение, любов-омраза.  Те насищат възрожденската словесност, присъстват най-вече и в предговорите към излизащите книги, защитавайки техния манифестен характер. Същевременно, именно тези емоционални опозиции формират характерологичния образ на възрожденския българин, който се отдава повече на гнева и срама, на страха и колебанието, а значително по-малко на любовта и радостта, на удивлението и възхищението. Те също дават израз на жизнеутвърждаващия дух на народното творчество, присъстват и в някои лични поетични текстове. В този най-общ преглед ще посоча и един друг корпус от възрожденски текстове, създадени “на чуждина” (Р.Жинзифов), като едно ярко открояващо се във възрожденската словесност пространство на робството, където силно е заявено именно отношението към “чуждостта” – в бита, в културата, в разбирането и оцеляването, в драматичната съдба на чужденеца, ненамерил своето място в света..
Детераминирани от културата, емоциите и емоционалните опозиции през възрожденското време  дават профил на изграждащата се характерология на българина, в която наред с гнева и страха (от Паисий, Бозвели, Априлов, Раковски – до Славейков и Ботев), не по-слабо изразени са елегизмът (Неофит Рилски и стиховете на Найден Геров и К. Миладинов), гордостта и радостта (Гр. Пърличев, Славейков, Ботев). Но наред с оттласкването от властта на чуждото – като завоевателно, вредно или опасно за българския народностен дух, във възрожденското време присъства и признаването на известна полза или подкрепа именно от това “чуждо”. Само един пример, това е заявеното от К. Фотинов още в пробната книжка на сп. “Любословие” (1842 г.) убеждение, че просвещението ще донесе голямата полза за народа в движението към “люботрудната и прехвална Европа”, движение, отдаващо значима роля на “премудрата отоманическа власт” , която тласка своите поданици към разумното и напредничавото.
През последните години едно изследване на междукултурните комуникации завладява все повече единомишленици –това е книгата на холандеца Хеерт Хофстеде “Култури и организации”, в която, анализирайки поведението на човека в общността, предлага 4 основни тълкувания: “1) отношението към властта; 2) представата за себе си; 3) способност за справяне с агресията; 4) изразяване на чувства” . За целите на научната среща ,отчитайки, че този проблем не е от вчера, можем да погледнем към замисъла на  конференцията и от друг ъгъл – доколко , как и на какви нива може да се намерят съответствия между двете култури?
В голяма степен към евентуалния отговор на подобен въпрос ме насочи запознаването с автореферата на Яница Иванова от успешно защитената й дисертация на тема “Явлението хан  в корейската литература и спецификите му в творчеството на Ким Со-Уол”. Авторефератът убеждава в сложността на това явление за корейската култура, защото, както заявява и авторката "различни проявления на  хан могат да се открият във всички сфери на обществения, културен и социален живот не само в древна Корея, но и днес”. Това е явление, определяно като “емблематично за корейската народопсихология”, което със своята същност допринася за изясняване на спецификите и разбирането на корейската култура. И още : “Самото явление хан притежава многопластовост, етапи на поява и развитие и съчетава в себе си множество противоречиви емоции” .
Разбира се, далеч съм от мисълта за търсене на преки или непосредствени  влияния между две толкова сложни в своето многообразие и същност култури. Още Конрад в класическата си книга “Запад и Изток”, а преди него и Тейлър, недвусмислено показаха възможностите и границите на едни общокултурни съответствия.  Но в оптиката на интересуващия ме проблем за емоциите и емоционалните опозиции, едно такова наблюдение върху сходни преживявания, породени от сходни и близки чувства, като “желание за мъст”, желание за борба”, “колебание”,разочарование”, “мъка”, “вина”, “срам” и проч., и  отразени в литературата, би откроило най-малкото типологически сходства,  като проекция на доближаващи се културноисторически ситуации: “под иго” и колониално робство, разочарование и огорчение, “лишаване от свобода” и страх от загуба на идентичност, огорчение и вина, и др. Отделен акцент е и стремежът на  индивида и на общността като цяло – и за българския ХІХ век и за корейския ХХ в.– към преодоляването на видовете травми, породени от робството или от изостаналостта, от преживени страдания или от неразбиране,  което и обособява различни проекции на емоциите в литературата и книжнината. Емоции, които по своята същност, са универсални за поведението на  всяко човешко същество и имат своите психосоциални проекции във всяко човешко общество. Към подобни разсъждения ме насочи и  авторитетната “История на класическата корейска литература” на проф. Александър Федотов, където в интересното “Приложение” могат да бъдат открити немалко възможности за типологически срещи и пресичания. Така например, един анонимен корейски поет ще възкликне “Радостта у мен напира и ме изпълва отвътре” – една  поетическа перифраза на класическото Ботево признание “…радостта ми няма граница като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва”.
Но, това е сложен въпрос и вече е обект на друг разговор.