Анотация
Статията обобщава данните за икономическите и демографските процеси в хиляди домакинства от стотици села и близо 40 области в европейската част на Османската империя. Данните се отнасят за 15, 16 и 19 век. Изследвана е взаимовръзката на показатели като „свободна стокова продукция” (изчислявана средно за домакинство в село) и „относителен дял на вдовишките домакинства спрямо всички домакинства” с фактори като: „хронология във времето”, „големина на селото”, „етническа принадлежност на селото”, „област” и т. н. Чрез взаимното „засичане” между подобен род показатели и фактори се стига до извода, че в основите на бюрократичната османска държава се води една перманентна, тиха и почти невидима битка за най-добрите обработваеми земи, в която господстващата народност упражнява натиск върху българската общност. В тази битка се виждат корените на много крещящи въпроси, засягащи съдбата на Османската империя и на тогавашните българи.
1. Толерантността към историята
Отношението на един народ към онзи период от неговата история, през който държавата му е била разрушена и заменена от държавата на завоевателя, зависи от множество разпръснати във времето фактори. Едно е това отношение по време на самото чуждо владичество, друго е, когато потърпевшият народ формира своята национална идентичност, трето е, когато този епизод от миналото е изгубил практическата си актуалност в настоящето. Днешната дискусия за турското робство се подема от позицията на този трети тип историческа дистанция. Това е важна предпоставка за обективен и емоционално неутрален анализ. Колкото и да е странно, известна сянка върху тази обективност хвърля една от криворазбраните прояви на политиката на толерантност, с която се идентифицира модерната демокрация. За какво става дума?
Толерантността, според Уикипедия, е честно, обективно и даващо възможност за избор отношение към хората с различни вярвания или личностни особености - расови, религиозни, национални и т. н. Това обаче не е индивидуално отношение, а отношение, зад което стои цялата общност и нейните институции. В този смисъл толерантността е издигнатият в ранг на публичен принцип морален дълг на облагодетелстваните към онеправданите от съществуващата политическа и културна среда. Пробен камък за толерантността е отношението към хората, които от политическа, религиозна, езикова, сексуална или физическа гледна точка са в неравностойно положение. Колкото по-онеправдани са те, толкова по-неумолими са императивите на толерантността.
И тук стигам до връзката между толерантността и отношението към историята. В един алегоричен смисъл "най-слаби" са именно хората, чийто живот е останал в миналото и оценката на техните дела, дух, мечти и пристрастия са оставени на добрата воля на живите. Затова, според мен, най-висш критерий за толерантност е отношението ни към хората от миналото. Именно в този пункт прозира лицемерието и формалността на така прокламирания от развитите демокрации принцип на толерантност. Под претекста за "политическа коректност" зачестяват опитите да се селектира и редактира историята, да се заличават ценностите и пристрастията на отдавна живели хора в името на провеждани в настоящето политики.
Този ход е бил близо до ума на властниците от всички епохи. Безсилен да се справи с кърджалийските размирици от края на 18 и началото на 19 век, турският султан, забранява употребата на думата "аян", както са наричани ключовите фигури, олицетворяващи отцепническите стремежи в европейските части на империята. Подобни "решения" обаче се появяват и под знамето на най-висшите цели на демокрацията. Съвсем наскоро стана известна инициативата на американския професор Грибън да прочисти класическите произведения на Марк Твен от думата "негър" и да я замени с далече "по-престижната" за демокрацията дума "роб". Не остана встрани от подобни напъни и отношението към българската история от времето на Османската империя. Преходът към демокрация в България роди и инициативата традиционното название "турско робство" да се замени с "турско господство", „османско владичество” и дори с "турско присъствие".
Не е трудно да се намерят факти, подкрепящи всяко от тези, включително последното виждане. Например, в днешното с. Добревци, община Ябланица, в края на турското робство е живял турски бей, който толкова добре се е отнасял към българите, че те са плакали за него, когато си е тръгнал в резултат от Руско-турската война. Могат да бъдат посочени редица райони и селища, където в периоди на социално и политическо равновесие отношенията между българската и турска народност клонят към мирно съжителство и дори взаимопомощ. Неслучайно близо 55% от турските думи в българския език са свързани с бита и личното общуване. Но има и други факти. Такива са закодираната в османското законодателство политика на религиозна дискриминация: данъкът „джизие”, плащан само от християни и евреи, което варира от половината до 3/4 от всички парични данъци за централната власт ; поземленият данък, който е фиксиран в по-голям размер за християните, отколкото за мюсюлманите; страшният "кръвен данък" ("девширме"), отработъчните задължения, унизителните забрани на всякакви издаващи самочувствие аспекти от облеклото и поведението на българина и т. н. Над това се наслояват последиците от нерегламентираните от закона пристъпи на ислямски фундаментализъм, военна приповдигнатост, дислокации на неорганизирани въоръжени групи от далечни места, и т. н. Тези и много подобни факти дават достатъчни основания да говорим за "робство". Въпреки това обаче, въпросът, как да наричаме този период от българската история, е недостоен за научно обсъждане. И това не е, защото нямам мнение по въпроса или защото не трябва да се разпалва омраза. Ние просто нямаме право да отнемаме думата на живелите в миналото хора и да говорим вместо тях. Дори ако историческите свидетелства, останали от нашите предшественици, носят пристрастията на пробудения национализъм, местен патриотизъм, жажда за лична изява и пр., това не ни дава право да говорим от тяхно име. В нашата власт е само интерпретацията на съществуващите исторически факти. Когато започнем да отнемаме думата на мъртвите, лесно ще посегнем и към думите на живите.
Една от прагматичните цели на това "редактиране на историята" е затоплянето на традиционно добрите ни отношения с наследницата на Османската империя – днешна Турция. Дали обаче тази цел е постижима като отъждествим съвременната турска държава с Османската империя и отношението ни към едната с отношението ни към другата? Здравословният подход е доказан в отношенията на много съседни европейски държави: оставяне на миналото такова, каквото е било, там, където е било и развиване на добросъседство на базата на общите материални, културни и духовни интереси на гражданите, живеещи днес в тези страни. В научната област, това предполага издигане на научната истина в култ, превръщане на учените от враждувалите някога народи в съмишленици в търсенето и възпроизвеждането на историческата истина за техните предци. Надявам се, че резултатите от моето изследване ще ви убедят, че такъв подход е възможен.
2. Методика на изчислението и източниците
Преди повече от 20 години, за нуждите на моята докторска дисертация, подложих на статистическа обработка всички преведени дотогава османотурски документи в България и Македония. Основната част от изчислените икономически и демографски съотношения и зависимости се базираха на обширните турски регистри за събирания в българските земи натурален и паричен десятък през 15 и 16 век. Изходните данни бяха взети от поредицата „Турски извори за българската история”, допълнени от редица авторски публикации. Обработена беше и част от обширните описни регистри, преведени и издадени от Архива на Македония в Скопие в поредицата „ Турски документи за историята на македонскиот народ”. Оттам са взети и данните за десятъка в Скопско и Тетовско през 15 и 16 ти век. По този начин се получиха сведения за 11 области през 15 и 16 век, включващи 283 села и около 10 600 домакинства.
Предимството на този тип документи е, че дават най-мащабната статистически значима информация за вида и обема на производството, за редица социално- демографски показатели, засягащи отделните селища и домакинства. В центъра на моите изчисления бе величината на „свободната стокова продукция” и всички производни от нея показатели. Изчислението бе извършено по следния начин: въз основа на величината на десятъка е изчислен общия обем на произвежданата земеделска продукция; от така получения общ обем на земеделската продукция се изваждат последователно количеството на десятъка, стойността на жизнения минимум (приведен в еквивалентното количество пшеница), семето за посев при ръчната технология на засяване (като определен процент от произведеното зърно) , стойността на „извънредните” данъци авариз и нузул ( чиято величина за 15-ти и 16-ти век е взета от публикациите на В. Мутафчиева), данъка испенче, плащан от пълнолетните християни и всички останали такси и глоби, споменати в регистъра.
За всеки, който има представа от характера на тогавашните регистри, както и от механизма на феодалната експлоатация в Османската империя, използваните данни съдържат редица неточности: номиналните (регистрираните) и реалните добиви могат значително да се разминават; цените, по които те се оценяват не отчитат реалните промени в пазарната конюнктура; част от продукцията се укрива от производителите, а друга се взема насила от събирача на данъка, свръх онова количество, споменато в регистъра; дори законодателят допуска възможността десятъкът да достигне до 1/2 от продукцията, ако реколтата е богата и т. н. Но въпреки всички тези уговорки, обширните турски регистри остават единственият източник на статистически значима информация за тогавашното производство и оттук - за интересуващите ни икономически съотношения. Още повече, че някои от споменатите неточности отпадат при изчислението на съотношения, дисперсии и вариации, тъй като абсолютната величина на добивите (при положение че османският чиновник е следвал едни и същи критерии в дадена област) не променя тези показатели. Допълнително богатство на тези документи е това, че данните за десятъка са придружени от сведения за големината на селото, религиозната принадлежност на неговите жители, липсата на пълнолетен мъж в домакинството и пр., което позволява значително обогатяване на икономо-демографската картина.
За съжаление, през 17 и 18 век вече не са съставяни регистри от този тип. Ето защо в сведенията за земеделското производство през тези два века съществува огромна празнина. Едва през 19-ти век, когато десятъкът се централизира, неговата регистрация отново се подновява. Преведените на български език регистри от този период се отнасят за 70- те години на 19- ти век и обхващат близо 130 села с над 6 600 домакинства от днешна Североизточна България. Те са взети от т. 2 на „ Турски извори за българската история” (1960) и „Материали за Дунавския вилает” (1980). За останалите изчисления са ползвани и документите, публикувани в поредицата” Турски документи за македонската история”, „ Османски извори за историята на Добруджа и Североизточна България” (1981), „ Берковското село в навечерието на освобождението” (Сл. Драганова, 1985) и „ Речник на чуждите думи в българския език” (1970).
Получените изчисления и зависимости бяха представени в 33 приложения, публикувани в края на посветената на тази проблематика монография . Поради естеството на книгата, обаче, редица аспекти от получените данни не бяха експлицитно анализирани, а някои от тях изобщо не бяха споменати. Настоящата конференция ми дава добър повод да направя това сега, с голямо закъснение в личен план, но без съществено закъснение спрямо историята на Османската империя.
3. Политиката в икономическите показатели
3. 1. Големината на селото
Повече от направените изчисления са базирани на показателя "свободна стокова продукция". Тъй като десятъкът е записан общо за всяко село или група домакинства, изводи за свободната стокова продукция на отделните домакинства могат да бъдат направени косвено, с помощта на статистическия анализ на данните за различните типове села по големина , етническа принадлежност и райони.
Общите данни за свободната стокова продукция разкриват отсъствието на свободна стокова продукция и в трите типа села – големи средни и малки - през 15 век, както и в големите и средни села през 16 век. Едва през 70-те години на 19 век в Североизточна България има свободна стокова продукция и при трите типа села. Допълнителен акцент в рамките на тези параметри е, че и през трите века производителността на земеделския труд се повишава в посока от големите към малките села. При равни други условия (плодородие на земята, данъчен натиск и др.), "библейското" технологично равнище на средствата за транспорт и обработка на земята предопределя по-голямата ефективност на по-малкият брой домакинства, струпани на едно място, поради по-голямата им близост до обработваемите площи и по-богатия избор на подходяща за обработване земя.
Тази натурално стопанска логика се проявява и в данните за средния брой домакинства в селата със свободна стокова продукция. В българските села и през двата века този брой е 41 домакинства. В мюсюлманските села със свободна стокова продукция този показател е съответно 14 домакинства през 15 век и 10 през 16 век. С други думи, най-производителните български села са 3-4 пъти по-големи от мюсюлманските села с максимална производителност. Обяснението на този феномен изисква анализ на данните за свободната стокова продукция на едни и същи села през известен период от време.
Такива повтарящи се данни има общо за селата в Тетовско и Скопско от 1452-53 г. и 1568-69 г. Те позволяват да бъде сравнена свободната стокова продукция на едни и същи масив от села през времеви интервал от 116 години. Изчисленията показват, че селата, чиито домакинствата са намалели през тези години, са увеличила продукцията си: в Тетовско над 2.5 пъти, а в Скопско – над 2.1 пъти. Обратно - селата, които са увеличили броя на домакинствата си, в Тетово са увеличили свободната си стокова продукция само 1.2 пъти, а в Скопско са я намалили 1.1 пъти. Тази логика намира още по-релефна проява в данните за десятъка на 10 села от днешния Гоце Делчевски район, които се повтарят след период приблизително равен на продължителността на един човешки живот (1494-1503 г. и 1564-65 г.) . В две от тези села при първата регистрация на десятъка има свободната стокова продукция, която изчезва при втората. В други 5 села при първата регистрация липсва свободна стокова продукция, но такава се появява при втората, а в останалите 3 села, липсата на свободна стокова продукция при първата регистрация е последвана от значителен прираст и само лошата стартова позиция или недостатъчното време са попречили да се появи стоков излишък при втората регистрация. Изводът е еднозначен: проспериращите села се пренаселват и западат, а западналите села след време започват да просперират, поради предимството на малкото селище. Стъпката и в единия, и в другия случай е един живот, в което има дълбоко символичен смисъл: когато си отидат хората, които помнят упадъка, става по-лесно нови хора да осъществят подема и обратно - когато си отидат хората, които помнят разцвета на селото, се ускорява неговото напускане.
3. 2. Религиозно-етническата характеристика на селото
Какви са основните зависимости между свободната стокова продукция и религиозно-етническата принадлежност на домакинствата в дадено село? През 15 век българските села със свободна стокова продукция са 35% от всички български села, а през 16 век - 37%. Респективно, делът на мюсюлманските села спрямо всички мюсюлмански села е 43% през 15 век и 64% през 16 век . Още по-детайлна представа дава разпределението на свободната стокова продукция по домакинства. Делът на българските домакинства със свободна стокова продукция спрямо всички български домакинства през 15 в. е по-голям (36%) от този за мюсюлманските домакинства (27%). През 16 век, обаче, този показател се променя в полза на мюсюлманските: 31 % от християнските и 41% от мюсюлманските домакинства имат свободна стокова продукция. Изразен в пари, средният размер на свободната стокова продукция в християнските домакинства и през двата века е по-нисък от този при мюсюлманските домакинства: 132 акчета за българско срещу 288 акчета за мюсюлманско домакинство през 15 век и 307 акчета за християнско срещу 529 акчета за мюсюлманско домакинство . Свободната стокова продукция (там, където я има), представена като дял от общата годишна продукция на домакинство, варира между 2 и 11 % през 15 и 16 век. Едва в 19 век в днешна Североизточна България свободната стокова продукция устойчивост в порядъка на 40-50 %.
Данните открояват наличието на една етническа доминанта в икономическата ефективност на различните по големина села. Дори в малките села, средното българско домакинство през 15 и 16 век не може да произведе свободна стокова продукция, т. е. при така зададените изходни условия то е обречено да води изцяло натурално съществуване. Малко по-добре по отношение на свободната стокова продукция стоят малките и средните смесени села. Малките мюсюлмански села многократно надвишават производителността на малките смесени села, да не говорим за малките български села. Единствените средни села със свободна стокова продукция са мюсюлмански. Изводите от тези зависимости се обогатяват от данните за свободната стокова продукция на големите села. Прави впечатление, че големите български села превъзхождат по своята производителност големите турски и смесени села, макар и в зоната без свободна стокова продукция. По-голямата сигурност, която, по разбираеми причини, е най-голяма в големите села, стимулира българите да работят повече, макар и за по-малки добиви в сравнение със сънародниците си от малките села.
Разпределение на свободната стокова продукция по области показва, че от 7 области за 15 в. и 6 области за 16 в., само в две (Североизточна България и Видинско) има чисто български села със свободна стокова продукция. В първата област няма изобщо данни за мюсюлмански и смесени села, а във втората област няма мюсюлмански села, а домакинствата от смесени села са близо 7 пъти по-малко от домакинствата в българските села. Това подсказва, че свободна стокова продукция в български села може да се появява в подчертано български региони. Що се отнася до свободната стокова продукция в останалите типове села по религиозна принадлежност, такава продукция има в мюсюлмански села от 4 области и смесените села от 4 области. В 3 от тези области има свободна стокова продукция само в мюсюлмански села, а в други 3 области - само в смесени села. В областта Йенидже Карасу има едновременно мюсюлмански и смесени села със свободна стокова продукция, но домакинствата в мюсюлманските села са 26 пъти повече от домакинствата в смесените села, т. е. тази област принадлежи по-скоро към първия тип области.
Това разпределение говори, че в една област свободна стокова продукция се появява само при един от трите типа села – български, мюсюлмански или смесени. На първо място, това говори за стремеж на селата от всеки тип към запазване на статуквото - достъпа до плодородни и удобни за обработване земи, ограничаване на достъпа до тях. В контекста на натрупващото се впечатление за съществуването на икономически натиск на мюсюлманската върху българската общност, може да се издигне хипотезата, че смесените села със свободна стокова продукция са всъщност преходно състояние, в което е постигната една по-ниска степен на равновесие между възвръщаемостта от обработката на земята и мотивацията да се изтласква българската общност от нейната обработка.
Последният ключ за разбиране на ролята на малките села в икономическите противоборства между турската и българската общности се съдържа в данните за т. нар. вдовишки домакинства. Това са домакинства, чиито десятък е записан на името на жена. Причините могат да бъдат различни. Задачата е да се провери доколко липсата на пълнолетен мъж в домакинството се дължи на физическото унищожение на мъжете в него, т. е. доколко вдовишките домакинства могат да бъдат интерпретирани като показател за насилие и произвол от представители на господстващата турска народност.
Нужната информация бе взета от споменатите пълни описи на дължимия десятък, както и от съкратените регистри, в които няма данни за произвежданите култури, но са записани имената на главите на домакинствата. По този начин в нашето изследване попаднаха общо 80037 домакинства от 38 области, населени с българи, живели между 40-те години на 15 век и втората половина на 16 век. Въз основа на данни за 3946 домакинства се стига до извода, че процентът на вдовишките домакинства се увеличава и достига максималните си стойности на границата между 15 и 16 век. През втората половина на 16 век процентът на вдовишките домакинства, в сравнение с началото на века, е около 2.7 пъти по-малък (данните са за 14251 домакинства). Тази тенденция подсказва, че натискът върху българската общност за овладяване на обработваемата земя вече е дал търсения резултат и процесите на противоборство са затихнали.
Скритият мотив за този натиск се съдържа отчасти в разпределението на вдовишките домакинства по трите категории села по големина. В големите села вдовишките домакинства са 8.4% от всички домакинства, в средните села са 10.1%, а в малките са 13.3%. Само в една от всички 38 области (Драмско) делът на вдовишките семейства в малките села отстъпва на този в големите. Тази разлика най-вероятно идва от споменатата привлекателност и същевременно уязвимост на малките села.
За природата и дълбочината на този натиск говори сравнението между процента на вдовишките домакинства в села, които са идентифицирани със съществуващи днес села и процента на вдовишките домакинства в села, които са неустановени, най-вероятно защото са изчезнали. Данни от този тип има за областите Серес, Кешишлик, Зихна, Демирхисар, Острово, Каландендар и Неврокоп и се отнасят до втората половина на 15 век. В идентифицираните села вдовишките домакинства са 16 %, докато в неустановените са 19.8 %. Разликата между двата показателя потвърждава хипотезата, че изчезването на някои села се дължи именно на упражнения над тях физически натиск.
Допълнителна светлина върху възможните мотиви за такъв произвол дават данните за териториалното разпределение на вдовишките домакинства в района на Серес (1446-1489 г.). Документите показват, че относителният дял на вдовишките домакинства се появяват по-рано в по-лесно достъпните райони, разположени по-близо до Бяло море и в поречията на Струма и Места. Обратно – селата с по-малко вдовишки домакинства са разположени в по-отдалечените планински райони. Графичното изобразяване на картата съвпада с общата посока на помохамеданчването в района и придружаващото го насилие.
Още по-конкретни данни за фигурите, които стоят в основата на този натиск, дава разпределението на вдовишките домакинства в областите Демирхисарско, Зихненско, Кешишлик и Серес по данни от 1464-65 г. Тези домакинства са разпределени в два типа села: такива, които са в границата на един тимар (тимариот) и такива, които са разпределени между повече тимариоти. В селата, владени само от един тимариот, вдовишките домакинства са с 6.2% повече отколкото в селата, владени от два или повече тимариоти. Очевидно един от стожерите и най-вероятен инициатор на този натиск е местният тимариот, особено когато се чувства далече от интересите и издайническото око на своите съперници.
Всички тези икономически и демографски показатели свидетелстват за осезаемия превес на мюсюлманските домакинства над българските по показателя "свободна стокова продукция". Отчасти това се дължи на политиката на данъчна дискриминация спрямо християнското население, която отчасти бе отчетена при изчисляването на използваните показатели. Ако приемем тази дискриминация за постоянен фактор, обаче, се наблюдава и една допълнителна тенденция към разширяване на икономическото предимство на мюсюлманските села през 16 век, вероятно не без връзка с пренасянето на акцента от завладяването на нови територии към усвояването на завладените територии.
Споменатата натурално-стопанска икономическа логика, изразяваща се в по-голямата ефективност на малките села, среща противодействието на един фактор, който в българските села действа в противоположната посока. Това е стремежът към по-голямата сигурност, която дава присъствието на повече домакинства на едно място. Неслучайно мюсюлманските села са по-малки от българските, както сочат данните за 163 села и 7153 домакинства от 15 век и 120 села и 3417 домакинства от 16 век. Сам по себе си неутралният икономически показател "оптимален брой домакинства в село" се изкривява под постоянния и увеличаващ се натиск от страна на мюсюлманската общност над християнската, насочен към овладяването на по-благоприятните за земеделие земи в малките селища. От една страна, българите също следват тази икономическа логика и затова средният брой домакинства в малките български села намалява в посока от 15 към 16 век, но от друга страна, за тях е прекалено рисковано да живеят в толкова малки села, колкото мюсюлманите.
Показателно е и друго: с увеличаването на средната производителност за домакинство се увеличават и различията между селата. Измерител на тези различия са два статистически показателя: средноквадратично отклонение и коефициент на вариация. Това означава, че зад по-високия среден добив в малките села има едно скрито напрежение. Очевидно едни от малките села имат добив над средното за тази категория, а други затъват все повече и най-вероятно запълват графата "неустановени" в бележките под линия на историческите сборници. По-голямото разсейване сред най-продуктивните (малките) села е поредното косвено доказателство за повишения икономически натиск към тях, особено ако са населени от българи.
3. 3. Разнообразие и доминанти в икономическите приоритети
Данните за дневното количество пшеница и ръж за домакинство през 15 и 16 век варира изключително силно по области. Това повдига въпроса за пъстротата в стратегиите за оцеляване на различните типове домакинства. Първият показател за това е зависимостта между производството на пшеница и производството на други земеделски култури.
В големите села през 15 и 16 век тази зависимост е силна само там, където живеят мюсюлмани (коефициентите на корелация са съответно 0.917 и 0.863), т. е. мюсюлманите компенсират по-малката обработваема площ в голямото село с по-разнообразна продукция. През 19 век и в трите типа големи села тази зависимост е обратно пропорционална: в българските села коефициентът на корелация е -0.431, в смесените села е -0.398 и в мюсюлманските села е -0.147. Това говори за повсеместен процес на специализация в производството на пшеница. Друг е въпросът, дали тази специализация не е принудителна и дали цели износ на пазара.
В средните села през 15 век се открояват мюсюлманските села, където зависимостта е силна (0.789), а през 16 век се открояват българските села, където зависимостта е средна (0.392). Във всички останали случаи зависимостта е слаба или липсват достатъчно данни. През 19 век се откроява почти функционална обратнопропорционална зависимост между увеличаването на добивите на пшеница и намаляването на останалите земеделски култури (-0.990) в средните български села, което недвусмислено говори за пълна специализация в производството на пшеница и обвързаност с пазара.
В малките български села и през трите века зависимостта между производството на пшеница и производството на други земеделски култури е умерено силна. При останалите категории малки села тази зависимост е такава само в малките мюсюлмански села от 19 век. Следователно малките села имат не само по-високи добиви от пшеница, но произвеждат и по-разнообразна земеделска продукция, което конкретизира параметрите на повишения външен „апетит” към тях.
Така очертаната картина се допълва от данните за връзката между производството на пшеница и производството на фураж (косвен показател за развитието на животновъдството). Данните за 15 век говорят за силна зависимост между тези два показателя, с изключение на средно големите български села. В малките и големите български села обаче, тази зависимост е най-силна. Различното през 16 век липсва такава зависимост при големите български села и недостига наданни за средните и малките смесени села. Най-силна като цяло и равномерно разпределена сред различните типове села е зависимостта между производството на пшеница и фураж през 19 век, когато икономическите перспективи на този тип стопанство са напълно избистрени. Очевидно животновъдството е една от структуроопределящите стратегии за оцеляване на селското домакинство. И през трите века в малките села от трите типа (за които има данни) се наблюдава устойчива зависимост между двата показателя, което е и поредното доказателство за по-активния икономически профил на малките села. Като цяло, производството на пшеница корелира по-силно с производството на зърнен фураж, отколкото с производството на другите земеделски култури.
Допълнителна светлина върху тази линия на развитие хвърлят явните и скрити основания за вземането на заем от "общополезните каси" в Х. Пазарджик (дн. Добрич) през 1870 и 1871 г. Ролята на недвижимата собственост като гаранция показва ясно приоритетите на българското и турското население. Процента на длъжниците, които гарантират своя заем с документ за собственост, е седем пъти по-голям сред мюсюлманите. Другата (негласна) опора при тегленето на тези заеми е произвежданото количество пшеница (изчислено въз основа на други документи). Коефициентът на корелация между тези два показателя е среден по сила (0.494) през 1870 г. и 0.397 през 1871 г. Този извод се допълва и от взаимовръзката между големината на селото и размера на тегления заем. Тази връзка става по-силна с намаляването на средния брой домакинства в село, т. е. с повишаването на ефективността на труда. Успоредно с това се увеличава разсейването (различията) както в размера на заема, така и в средния размер на произвежданата пшеница – изводи, които се вписват изцяло в досегашния анализ.
3. 4. Символите на перспективата
Като цяло данните за развитието на земеделското производство показват една скрита и непрекъсната икономическа борба за откриване, разработване и опазване на най-добрите земеделски земи. Икономическите и демографските показатели говорят, че този натиск идва от мюсюлманската общност и е насочен към българската с благословията на официалното османско законодателство. Мюсюлманската общност, обаче, не е подготвена да противодейства по същия начин на икономическата инициатива на българите в областта на занаятчийството, което излиза извън полезрението на нейните традиционни икономически приоритети, поведение, ценности и дискриминационно законодателство. Макар данните от изследването да са доста по-оскъдни в това отношение, те подкрепят тезата, че занаятите са сферата на икономическа активност, в която българинът започва да търси и постига най-напред икономическа, а впоследствие религиозна и политическа еманципация.
В потвърждение на казаното, размерът на неземеделския доход в Североизточна България през 70-те години на 19 век е най-голям в българските села, по-малък в смесените и най-малък в мюсюлманските села . Изчисленията показват, че неземеделският доход се увеличава с увеличаването на селото , за разлика от земеделския доход, където тенденцията върви в противоположната посока. Ако класираме селата в Североизточна България от 70-те години на 19 век по техния етнически профил, ще видим, че българските домакинства имат най-висок среден размер на неземеделския доход, следвани от домакинствата в смесените села и на последно място са домакинствата от мюсюлманските села . Допълнителната обработка на данните за селата в Берковско показва, че неземеделският доход при българите е по-голям от този на мюсюлманите и се увеличава пропорционално на увеличаването на размера на обработваната от тях земя. Последното недвусмислено говори за стремеж към един цялостен икономически просперитет.
Този стремеж намира специфична проява в данните за моралния авторитет на длъжници и поръчители в "общополезните каси". Израз на този авторитет са титлите, които предшестват имената на длъжниците и поръчителите мюсюлмани (бейли, хаджи, молла, чауш, мухтар, ага и др.) и българи (чорбаджи, мухтар, мухбир и хаджи). Титлите при мюсюлманите и българите, обаче, имат съвършено различна стойност.
Средният заем, който теглят или за който поръчителстват мюсюлмани с титли, е по-нисък от средния заем за всички мюсюлмани (1104 гроша). Зачестяването на поръчителите с титли потвърждава хипотезата, че титлата се обвързва с моралния авторитет на поръчителя. В действителност обаче, титлата на поръчителя не намира покритие в размера на заема, за който се поръчителства (826 гроша) - сума, която е по-малка от средния заем и дори от заема на длъжниците с титли (998 гроша). Обяснението на този факт се вижда при вътрешното разпределение на длъжниците и поръчителите, записани с титлата "ага" по групите с различен размер на заема. С увеличаването на заеманата сума се среща все по-рядко тази титла, при което намалява делът на поръчителите с титлата „ага” за сметка на увеличаването на относителния дял на длъжниците. Обратно - при българите с титли поръчителите са 12 пъти повече от длъжниците, а средната сума, за която се поръчителства е 1.6 пъти по-голяма от средния заем на българите изобщо. Като цяло и в двете общности длъжниците с титли теглят по-малък от средния заем, следователно титлата се прибавя към името по-скоро да компенсира липсата на други по-убедителни аргументи пред чиновниците на „общополезните каси”.
Голямата разлика идва от българите-поръчители с титли. При тях титлата наистина придава по-голяма тежест на гаранцията и неслучайно намира покритие в по-голяма от средните суми. Аналогична е зависимостта и между размера на заема, за който се поръчителства и притежаването на титла, свързана с някакъв занаят. Българите-занаятчии поръчителстват за 2.4 пъти по-големи заеми от средния заем за българите, докато при мюсюлманите този размер е отново под средния за общността. Тези зависимости отвеждат към някои по-общи изводи с политическо значение.
В общ план, мюсюлманите с титли са 53% от всички мюсюлмани, посетили ''общополезните" каси, докато българите с титли са едва 6%. В този факт намира израз господстващото положение на мюсюлманската общност и продължителността на това господство. От друга страна, обаче, моралната стойност на мюсюлманските титли е в упадък, титлата понякога е единственото предимство, останало на мюсюлманина. Това говори за низходяща тенденция в традиционното структуриране на йерархичните позиции в Османската империя. Титлите в империята губят част блясъка и стойността си, поради тяхното дублиране и умножаване вследствие запазването на титлата и след напускането на титулуваната позиция и пренасянето й върху лица, които нямат нищо общо с оригиналната позиция. Обратно – макар и с далече по-малък процент, титлите на българите имат реално символично покритие. Това е дълбинен индикатор, че в българската народност тече процес на възходящо развитие, на открояване на авторитетни лица, че назряват предпоставки за претенции към разпределението на властовите позиции в Османската империя.
Заключение
Политиката на религиозно-народностна дискриминация, разбира се, има още много цели и нива на проявление, които излизат вън от обхвата на моето изложение. Дискреционната власт, имплантирана в османското законодателство, произволът в начина на събиране на данъци и такси, хаотичния начин, по който се търси баланса между производството в империята и потреблението в Истамбул и останалите големи консумативни центрове, невъзможността да се контролира изпълнението на заповедите, издавани от султана, силната регионална специфика на данъчния натиск, локализацията на мерните единици и нормите на публичния ред, пъстротата в икономическото развитие и т. н. всичко това са пролуки през които си пробива път политиката на религиозно-народностна дискриминация. Единственият обединителен принцип, който временно и условно сплотява толкова разнообразни елементи в едно цяло, е ислямската идентичност на господстващата общност. Тлеещият хаос в управлението на тежката бюрократична държавна машина се нуждае от периодичното разпалване на фундаменталистки ислямски настроения. Дълбоко в основите на този контролиран хаос, обаче, се води една перманентна, по правило тиха и невидима битка за овладяването на обработваемата земя. Там се крие отговора на много крещящи въпроси, засягащи съдбата на империята и българите, достатъчно е да се анализират правилно най-мащабните по обхват документи, оставени от Османската империя.